— Ще съжалявате — започна тя веднага. — Моят господар Елам ме обича. Ще ви накара да си платите.
Не й казах, че точно на това разчитам. Само посочих няколкото меки възглавници, където да положи голия си задник. Полило пристъпяше от крак на крак, изгаряна от нетърпение да приложи каквато там болка се окаже нужна за изтръгването на информация. Споменът за видяното в залата на демона я преследваше също като мен и за състрадателната й природа беше естествено да потърси отмъщение за жертвите.
— Дай ми тая дебела кучка за половин час само — изръмжа тя. — Или ще си изпее и майчиното мляко, или ще й нарежа бозките на парчета да си ги цвръцнем на скара за вечеря.
Чаар се дръпна уплашено. Смигнах на Полило и казах:
— Не бива да прибързваме. Може би грешим за лорд Елам.
Гамелан, който също присъстваше на разпита, се включи в разиграването:
— Напълно сте права, капитан Антеро. Възможно е да сме преценили лорд Елам погрешно. Може би той наистина е милостив господар, който ще се отнася добре с нас, ако му служим достойно.
— О, така е, уверявам ви — каза Чаар. — Той наистина е много мил. Само от време на време се ядосва, и то защото е толкова тъжен…
— Тъжен? — попита Гамелан. — Как може един толкова могъщ господар да бъде тъжен?
— Самотен е, защото не може да си иде у дома — отговори дебеланата.
— О, сериозно? — възкликнах аз. — Разкажи ни по-подробно, скъпа. А докато го правиш, лейтенант Полило ще ти донесе нещо за хапване. Преживя такова изпитание, че сигурно умираш от глад.
— Е, бих хапнала нещичко — каза скромно тя. — Не би било учтиво да откажа поканата ви.
Полило изръмжа, но аз й смигнах още веднъж и сърдитата й гримаса се разтегна в най-доброто подобие на усмивка предвид обстоятелствата — е, не точно усмивка, по-скоро криво подхилкване. Излезе да изпълни нареждането ми. Аз седнах на палубата до Чаар и я заприказвах за това-онова, докато чакахме Полило да се върне. Беше схванала плана ми, намерила си беше помагачи и скоро под тентата се появиха огромни подноси с всички хранителни разновидности, които корабът ни можеше да предложи. Чаар се нахвърли лакомо върху храната и скоро се омаза цялата.
Когато прецених, че е заситила апетита си поне донякъде, отново подхванах разпита.
— Каза, че господарят ти не можел да си иде у дома. Защо?
Чаар изящно махна парченце храна, залепнало за долната й устна, и каза:
— Защото се е изгубил. Виждате ли, той не е оттук. Той е от… — Размаха ръце в търсене на думи. Не ги откри. — Не е от това място. Нито от никое. Един вид.
— Искаш да кажеш, че е от друг свят? — попита Гамелан.
— Да — кимна Чаар. — Не е от нашия свят. От друг е. Оттам е той. Там е домът му.
— И как се е озовал тук? — попитах.
— Ами… Той ми го обясни веднъж, но на мен ми е трудно да запомня всичко. Не съм толкоз умна. И в повечето неща никак не ме бива. Само едно мога — да правя Господаря щастлив. Винаги знам какво иска, дори ако не ми го каже на глас. Мога да го правя щастлив. В това ме бива.
Гъстите вежди на Гамелан се вдигнаха високо и той каза:
— Тя му е фаворитката.
— О, така е! — викна доволно Чаар. — Мен обича най-много от всички.
Знаех, че не това има предвид Гамелан. А че нейната роля е същата, която по-незначителни демони изпълняват за някои магьосници в нашия свят, като онзи дребен приятел, който готвеше на Гамелан, а напоследък изпълняваше и мои поръчки. Но не го казах на глас, а само я потупах по ръката.
— Не се и съмнявам, скъпа — казах. — Хайде сега да ми кажеш как се е озовал лорд Елам в това незавидно положение?
— Доколкото си спомням, тук го довел някакъв зъл магьосник. Бил… хм, призован… да, това е думата. И онзи лош магьосник бил толкова силен, че моят господар нищо не можел да направи. И така дошъл тук. И магьосникът го карал да прави разни неща. А после магьосникът бил убит в някаква битка и сега моят Господар не знае как да си иде у дома. Загубил се е, нали ви казах. Вече двеста години или там накъде, откакто се е загубил.
Описа широк жест с едната си ръка, обхващайки огромното море от водорасли, в което бяхме хванати.
— Постепенно изградил това. Направил си място, където да живее, да се храни, да си намира слуги и така нататък. Казва, че било нещо като гигантска паяжина. Само дето не било чак толкова голямо. Поне той така казва. Но непрекъснато го разширява.