Престорих се, че не вярвам на думите й.
— Я стига! Никой не може да направи нещо такова сам. Дори твоят господар не е достатъчно могъщ!
Чаар се възмути искрено.
— Направил го е, и още как! И продължава да го изгражда. Кара ветровете да спират. Кара водораслите да растат и да се слепват. И прави другите щастливи дори когато ги наранява. И не го прави, щото е зъл или нещо друго. Просто така храната му има по-добър вкус. А и мен никога не ме наранява освен т’ва. Е, може би съвсем мъничко, когато му трябва от кръвта ми за неговата магия. Не е толкоз лошо. Порязвам се лекичко и капвам малко от кръвта си в неговата купа, а после той добавя и други неща вътре. Само ме щипе малко, но той е толкоз добър, че винаги ми дава да си хапна допълнително, така че нямам нищо против.
— И защо е избрал точно теб за тази цел, скъпа моя? — попита Гамелан. — С какво е по-различна кръвта ти?
Чаар загреба нова шепа храна и обясни:
— Баща ми беше вещер. — И си напълни устата. Зачакахме я да преглътне. — Аз не съм вещица. Но баща ми беше. А после умря. И новата вещица направи голяма церемония за погребението. Моят народ построи дълга лодка и я напълни с неговите неща. Качиха също мен и майка ми, също всичките ми братя и сестри. Десетима, толкоз бяхме. Плюс майка ни. И значи избутаха лодката навътре в морето и я оставиха на течението. Течението ни отнесе много далеч. Накрая се озовах тук. И моят Господар ме намери.
— Само теб? — попитах. — А с другите какво стана?
Чаар сви рамене.
— Ами те умряха. Нямахме нищо за ядене. Така че се наложи да изядем онези, които умряха от само себе си. А после другите започнаха да ме гледат странно, сигурно щот съм малко пълничка. Затова една нощ ги убих, онез, дет’ бяха останали. С нож. Докато спяха. Тогава вече имах много храна — заключи тя и захапа една пилешка кълка. — Мама я изядох последна. Тя беше доста кльощава. Та ето как се озовах тук. А кръвта ми е специална, защото имам в мен достатъчно от баща ми, нищо че самата аз не съм вещица. Достатъчно, за да служи за магията на моя Господар.
Всички мълчахме, сащисани от разказа за приключенията й.
Гамелан пръв дойде на себе си.
— Това те прави много… — закашля се, после продължи: — … много специална, наистина. Не ти ли липсват понякога обаче? Домът ти, народът ти?
Чаар разтърси енергично глава и сланините й се разлюляха.
— Не, никога. Те не бяха добри с мен. Изобщо. Дори когато им правех пръчкокарти. Ловците само ги грабваха от ръцете ми и ме наричаха с разни лоши думи.
— Пръчкокарти? — попитах, като се опитах да скрия вълнението си. — Какви пръчкокарти?
— Онези, дето тате ме караше да правя, глупачке — каза тя. — Понякога ловците трябва да плават надалеч с лодките си, затова тате им даваше пръчкокарти, за да намерят пътя до рибата и после да се върнат.
— Но защо караше теб да ги правиш?
Чаар ме изгледа, сякаш съм най-тъпата на света.
— Щото ни трябваха много, затова. Чупеха се, или ловците ги губеха. И трябваше да правим още. Тате нямаше време да се занимава с всичко това, а братята и сестрите ми все работеха нещо. Мен не ме биваше много, но понеже често боледувах и не можех да работя, тате ме караше да ги правя. После само ги благославяше, и готово!
— Можеш ли да направиш и на мен такава карта? — попитах.
Чаар изсумтя.
— Естествено, че мога. Не съм умна, но съм направила толкоз много, че и да искам, не мога да ги забравя. Понякога дори ги сънувам — каза тя и потръпна. — Когато имам кошмари. За дома.
— Би ли ни направила една пръчкокарта? — настоях аз.
Чаар поклати глава.
— На господаря Елам това няма да му хареса.
— Не би имал нищо против, ако в замяна те пуснем да си ходиш — казах аз.
Чаар ме изгледа подозрително.
— За какво ви е? Така или иначе никога няма да се измъкнете оттук.
— Въпреки това — казах аз. — Ако ни направиш пръчкокарта, ще те пуснем.
Това ми спечели още един изпитателен поглед. Чаар загреба нова шепа, напълни устата си и задъвка енергично, докато преценяваше предложението ми. Накрая каза:
— Обещаваш ли?
— Обещавам — излъгах аз.
И така тя ни каза да й донесем пръчки и каквито черупки, камъчета и прежда успеем да намерим. Отне й някъде час. Пръстите й се движеха бързо за толкова мързеливо и тлъсто същество, но примитивната карта изглеждаше майсторски направена — макар че никога не бях виждала такава с очите си, а само бях чувала разказите на разни търговци за изключително точните карти, изработвани от диваците.