Когато картата беше готова, Чаар ми я връчи. Задържах я и тя ми показа главните ориентири.
— Ние сме някъде тук — каза тя и посочи една черупка близо до горния край на картата. — Не съм съвсем сигурна, но натам се движеше течението, когато ни качиха в лодката. — Пръстът й проследи синя нишка прежда, прокарана през рамката от пръчки.
Показа ни по-важните острови, но ни предупреди, че обитателите им не обичали чужденци. Накрая посочи група по-големи острови при долния край на картата.
— Това е Кония. Много хора живеят там. Толкова е далеч, че само малцина от моя народ са стигали дотам, и то преди много време. От тях се знае, че има стотици големи острови, всичките претъпкани с хора. И имали какви ли не чудесии и никога не били гладни, защото магьосниците им били най-великите в целия свят. Имали си цар и големи сгради, а не колиби като нашите, и в сградите им имало огнища, от които не излизал дим. Имали си също едни неща, дето ги зяпали с часове, викали им „книги“, имали и кораби, с които можело да се стигне навсякъде. — Тя сви рамене. — При нас не са идвали. Сигурно защото сме много глупави.
Полило се усмихна за пръв път от началото на разпита и възкликна доволно:
— Цивилизация!
Чаар поклати глава.
— Не. Кония е, нали ви казах. Не Цивили… както там я нарече. — Ухили се самодоволно на Полило. — Май и ти си доста глупава.
Но Полило само се засмя. Гамелан буквално се тресеше от вълнение. И как иначе — картата на Чаар беше като да намериш ключа за митична съкровищница, само че в нашия случай на карта беше заложен животът ни.
Чаар ни гледаше, обзета от внезапна тревога.
— Направих каквото поискахте — каза тя и посочи пръчкокартата. — Сега е ваш ред. Ще ме пуснете да си вървя, когато господарят Елам дойде, нали?
— Абсолютно — казах уверено. — Не бих си и помислила да направя друго.
Гамелан тропна с бастуна си да привлече вниманието ми.
— Мисля, че двамата с вас трябва да си поговорим по този въпрос, капитан Антеро — каза той. — Насаме, ако обичате.
Оставих Полило да пази дебеланата, като изрично я предупредих да не я наранява, след което изведох Гамелан от тентата.
Когато се отдалечихме достатъчно, той каза:
— Надявам се, че възнамеряваш да спазиш обещанието си.
Стреснах се.
— И защо не, за Бога? Тя е разменна монета. Нямаме друго, което да предложим на демона.
— О, не съм против обаче да се попазарим малко. Той, разбира се, няма да спази своята част от уговорката, това е извън съмнение. Но малко пазарлък може да свърши работа, колкото да не се усъмни, че я връщаме прекалено лесно.
— Магьоснико — казах аз, — усещам, че в тая твоя белокоса тиква набъбва някакъв план.
Зъбите му блеснаха през брадата.
— Не е план — изсумтя той. — Ами цял заговор.
— Разкажи ми за този твой заговор, приятелю мъдрий.
И той го направи. Планът му беше брилянтен, беше простичък и беше зъл. Накратко, съдържаше всички ключови съставки на конспирация от най-висш порядък. За магическата му част бяха нужни само няколко позасъхнали момици, които изчегъртах от моряшката торба на Корайс — тя, милата, имаше слабост към тези неща, макар да полагаше геройски усилия с оглед контролирането й. Освежих момиците с помощта на една отвара, чиято рецепта е позната на всеки уважаващ себе си касапин, и изрекох няколко думи, които сега няма да повторя. Убийството е достатъчно лесно и без това. Върнахме се под тентата и подхванахме небрежен разговор. Когато поканих Чаар да си вземе от момиците, тя направо зачурулика от щастие.
Слънцето още не беше стигнало зенита си, когато дебеланката задряма. Няколко минути по-късно се появи демонът.
Гераса го видя първа. Бях я пратила на пост заедно с шест от най-добрите с лъка гвардейки, в случай че Елам заложи на изненадваща атака. Когато Гераса извика предупредително, в началото видях само голяма вълна, която се търкаляше под плътната водораслена покривка. Движеше се много бързо и право към нас. На десетина метра от галерата спря рязко. Във водораслите зейна дупка и към небето блъвна дебела колона черен дим. Колкото до нас, всички бяхме на нокти и стискахме кой каквато опора свари, защото не знаехме какво ще последва. Димът се завихри, плюеше горещи искри. Постепенно прие форма и познахме Елам. Беше два пъти по-голям, отколкото го помнех. Очите му бяха вирове, пълни с ярост, опашката му плющеше гневно. Ясно ми беше, че едва ли би се приближил толкова, при това сам, ако не го защитаваха заклинания, затова прошепнах на Гераса и другите да не стрелят.