Елам ме изгледа злобно, после нова вълна от болка разтърси тялото му и той побърза да надигне манерката.
— Не се бави — извиках му. — Ако не действаш веднага, отварата няма да подейства.
Той се поколеба — доста дълго впрочем — и взе да се озърта, сякаш се канеше да насъска робите си срещу нас. Те се скупчиха още по-плътно около него, пъшкаха и го умоляваха да ги хвърли в атака. Само че той се обърна, изправи се в целия си ръст и отвори уста. Всмука въздух, толкова много и толкова силно, че звукът беше като хленча на хиляди призраци, които плачат за освобождение. А после духна.
Задуха зловонен вятър, толкова силен, че корабът подскочи напред. Толкова силен, че мнозина изпопадаха по палубата. Вятърът ревеше навсякъде около нас, после връхлетя другите кораби от флотилията, понесе се през равнината от водорасли. А после спря така внезапно, както беше започнал. Горещият влажен въздух стана хладен и огромни черни облаци плъпнаха по небето. Стрикер едва бе успял да даде нужните заповеди, когато нов ураганен порив се стовари отгоре ни. Морето изригна изпод водораслите и ние полетяхме напред с издути до пръсване платна. Зелено-кафявите брегове се разкъсаха и пред нас се отвори широк прав проход към открито море. Вятърът донесе до ушите ми слаби викове на радост, когато и на другите кораби разбраха какво става.
Изправих се, застанах на парапета и погледнах назад. Видях черния силует на Елам да стои на същото място. Движехме се бързо и фигурата му бързо се смаляваше.
Миг преди да изчезна напълно, той нададе мощен вик, който изгърмя през воя на вятъра:
— Излъга ли, Антеро? Излъга ли?
А после се озовахме сред открито море, далеч от чудатия си затвор. Повече нито видях, нито чух Елам, и слава на боговете за това.
Какво казваш, писарю? Питаш дали съм казала истината на демона? Че отварата ще го излекува? Обиждаш ме. Нима се съмняваш в мен? Добре де. Ще кажа само едно. Ако ти се случи да плаваш отвъд огнените рифове и да попаднеш в безветрие сред водорасли… не споменавай името ми пред тамошните богове, когато ги молиш за вятър.
Магическата буря скоро утихна и бе заместена от бързи естествени ветрове, които възродиха духа и надеждите ни. Дори Чола Ий и Фокас бяха в добро настроение, когато се събрахме да разгледаме пръчкокартата на Чаар, която Фокас обяви за точна, поне що се отнася до ориентирите, които самият той беше отбелязал, преди да се натресем в леговището на демона. Решихме да се отправим към далечното царство Кония и да потърсим помощ от цивилизования народ, който беше описала Чаар.
— Няма начин да нямат подробни карти на тези морета — каза Чола Ий. — С тяхна помощ скоро ще вдигнем платна към къщи.
Лично аз имах някои съмнения — Чаар беше твърде глупава, за да ни подведе съзнателно, но дали глупостта не изкривяваше и преценката и за конианците? Ала какъв друг избор имахме всъщност? Отърсих се от притесненията и се присъединих към празненството. А празненството онази нощ си го биваше.
Плавахме много седмици и все повече се уповавахме на пръчкокартата, защото посочените в нея ориентири неизменно съвпадаха с онова, което виждахме с очите си. Един ден се събудих в страхотно настроение, друго такова не помня и до днес. Изхвръкнах на палубата, пълна с енергия и доброжелателство. Заварих Полило да се упражнява — вдигаше огромно буре. Видя ме и го остави на палубата. Дъските изскърцаха под тежестта му.
После вдиша дълбоко и гърдите й се издуха до такива размери, че на моряците им изпопадаха очите.
— Какъв страхотен ден — възкликна тя. — Не съм магьосник, капитане, но мога да се закълна, че днес ще ни се случи нещо страхотно.
Разсмях се в съгласие, а после отидох при Гамелан за ежедневното хвърляне на кости. И той беше в повишено настроение като мен, решеше си брадата и ме подкачаше каква велика магьосничка съм щяла да стана, когато приключел с мен. Този път реших да не му се впрягам. Извадихме костите и ги хвърлих. Гамелан се разкудкудяка, когато му описах подредбата им, защото вещаели, че непосредственото ни бъдеще е от добро по-добро. На мен не ми изглеждаха по-различно от всеки друг ден, но реших, че нещо греша.