— Добра идея. От тази жена ще излезе моряк. Капитан Медудут… вие ще останете на пост. Обещавам да ви запазим достатъчно от виното и момичките, нямайте грижа.
Отдельонните ми вече бяха дали необходимите разпореждания и гвардейките лъщяха в пълно бойно снаряжение; гребците спуснаха веслата и галерите запълзяха бавно и тържествено в просторната лагуна. Отначало изглеждаше, че сме първите хора, попаднали в този рай, което си беше съвсем възможно при един изолиран остров насред непознато море.
Клисара каза на Стрикер, че от залива би излязла идеална база на бойна флотилия. Стрикер изкриви устни в усмивка и каза:
— Да де, с малката подробност, че ше трябва да плаваш с години, преди да срещнеш нещо, дет’ си струва да го земеш на абордаж.
След няколко минути един от вахтените извика и ние хукнахме към перилата.
— По всичко личи, че не си първият, дет’ му е хрумнала таз идея, Клисара — каза Стрикер.
През средата на залива минаваше линия от шамандури. Привързани бяха на равни интервали една от друга и това ме наведе на мисълта, че предназначението им е да подпомогнат организираното приставане в редици, а не да причинят хаос и повреди на евентуалните нарушители. Опитах се да ги броя… десет, двайсет, може и повече да бяха. Заливът наистина можеше да приюти цяла флотилия. Корабът ни наближи шамандурите сред тишина — единствените звуци бяха шепотът на вятъра и плисъкът на греблата. Шамандурите представляваха големи дървени бурета, привързани с вериги към друга, по-тежка и много по-дълга верига, която лежеше на морското дъно. Явно не бяха тук отдавна — веригата на дъното беше ръждясала, но още не беше обрасла с водорасли. Стори ми се странно обаче, че тук-там в редицата има празнини, останали от потънали или строшени шамандури, празнини, които никой не беше отстранил. Сякаш хората, създали това импровизирано пристанище, си бяха тръгнали малко след завършването му.
Заобиколихме група вдадени в залива скали и видяхме онова, което бяхме очаквали да видим — белокаменни сгради покриваха склона, наредени като мъниста покрай калдъръмени улички чак до високата стена в подножието на скалистото плато.
— Военно пристанище — каза Клисара и аз го попитах защо смята така.
— На търговските кораби им трябват докове или вълнолом поне, за да разтоварят стоката си. Бойните кораби предпочитат да пуснат котва на известно разстояние от брега. Така се чувстват в по-голяма безопасност, а и могат да се изнесат бързо към открито море при нужда. Но ако не бяха шамандурите, това тук си е чиста проба рибарско селище. — Знаех какво има предвид. Покрай брега нямаше и помен от защитни укрепления или бойни машини.
Чувството ми на задоволство понамаля, когато си дадох сметка, че откъм градчето не идва нито звук. Нямаше ги крясъците на деца и на улични търговци, не се чуваше скърцане на каруци и фургони, нито мучене на впрегатни животни. Градчето тънеше в тишина и неподвижност. Не се виждаха никакви признаци на живот. В пристанището имаше само една лодка — потънало наполовина неясно петно край единствения док.
— Капитан Стрикер — наредих аз. — Подайте сигнал на другите кораби да останат на дрейф, където са в момента и да чакат по-нататъшни нареждания от адмирала. Ще изпратим разузнавателен отряд да огледа брега.
Стрикер не понечи да спори, навярно заради досегашния ни опит с туземците. Наредих на Полило да сформира разузнавателния отряд — две лодки, петнайсет жени.
Не се изненадах — понеже войниците са си войници и скуката ги плаши повече и от най-кървавата битка, — че най-добрите ми гвардейки се трупат развълнувано около Полило и че доброволките са два пъти повече от посочената бройка, начело със самата Полило, също и Корайс, Исмет и кандидат-офицер Дика, която по мои сметки щеше да се превърне в същото огнедишащо чудовище като най-щурите от нас. Те — и другите — ме гледаха жално като изоставени кученца и очите им ме умоляваха да не ги оставям на борда.
Измърморих едно проклятие — защо вечно на мен се пада да съм лошата! — но се и подсмихнах вътрешно, защото да си командир си има и една положителна черта, а именно властта да решиш кой ще поведе експедицията. Полило и Корайс оставих да поемат командването, докато ме няма, Исмет определих за дясната си ръка по време на разузнавателната мисия, Дика също щеше да дойде с нас.
Спуснахме се в лодките, натоварени с бойна екипировка, и моряците загребаха към брега. Един от мъжете измърмори: