— Все едно некой магьосник ги е издухал право в небето. Призрачно село, на таквоз ми прилича.
Сержант Исмет му изръмжа да си затваря устата.
Лодките изстъргаха шумно в пясъка. Наскачахме бързо през борда, за да не улесняваме излишно враговете, в случай че ни чака засада. Дълбоката до бедрата вода беше топла и гостоприемна, такава изглеждаше и пясъчната ивица, простираща се до издигнатия крайбрежен калдъръм в началото на селото. Рибарски мрежи висяха прострени на стълбове, но не отскоро, както се виждаше от пръв поглед. Плажът беше загладен от вятъра, без следи от стъпки, ако не се брояха оставените от птичи крачка и разбутаният тук-там пясък от припичали се на слънце тюлени.
Пратих Исмет и още седем гвардейки да огледат крайбрежната улица в източна посока, а аз поведох останалите в западна. И тук не се чуваше нищо, освен крясъка на чайките и не се виждаше нищо, освен някой и друг плъх, пробягващ по калдъръма. Тук-там по улиците бяха нападали керемиди, съборени от покривите от бури. Зимни бури? Сега беше пролет, значи селото бе изоставено най-малко преди няколко месеца.
Иначе в селото нямаше нищо забележително, освен липсата на обитатели. Влязох с изваден меч в едно дюкянче. Оказа се точно такова, каквото човек би очаквал да намери в рибарско поселище — наполовина бакалница, наполовина магазин за рибарски принадлежности. Във въздуха се усещаше слаба неприятна миризма, чийто източник проследих до дървено ведро с отдавна развалила се стръв. По лавиците още имаше стока, макар и не много. Реших, че магазинчето едва ли е било единственото средство за прехрана на собственика си, иначе горкият би умрял от глад. Сигурно е имал малка ферма някъде зад селото или е излизал за риба в морето като клиентите си. Което ме накара да се запитам къде всъщност са се дянали лодките. Дали местните бяха отплавали вкупом, подгонени от предчувствие за беда, която така и не се е случила?
Влязох в задната, жилищната част на дюкяна… и впечатлението за мир и спокойствие се спука като сапунен мехур. Тук се беше вихрила борба на живот и смърт. Изсъхнала до черно кръв тъмнееше по леглото и завивките, по пода и стените. Някой беше умрял тук след отчаяна борба. Надзърнах през задната врата, която зееше открехната, но не видях нищо. Потръпнах, после се върнах по стъпките си през магазинчето и се присъединих към останалите жени от патрула. Това тук беше повече от странно. Но най-зловещо от всичко беше пълната липса на чувство за опасност, която откривах у себе си. Попаднала бях на странно и непознато място, но не съзирах никаква причина да съм нащрек, да си отварям очите на четири и да не свалям ръка от дръжката на меча. Насила си вмених бдителност — напомних си да се оглеждам за евентуална заплаха. Но нищо необичайно не последва и продължихме нататък.
Обходихме остатъка от крайбрежната улица, без да научим нещо повече. Поехме на бърз ход назад към лодките, където ни чакаше сержант Исмет. Провереният от нея участък също бил изоставен и със следи от борба. Но нямало нито трупове, нито кости, също като при нас. Който и да беше нападнал селото, или беше отнесъл труповете със себе си, или — нещо крайно нетипично за които да било нападатели — беше погребал жертвите си след клането. Хрумна ми, че може да са били търговци на роби, но пък те никога не опразваха така селата. Предпочитаха да отвлекат младите, хубавите и талантливите, а останалите оставяха, за да се размножават и да им осигурят нова реколта за в бъдеще. Но какво ли знаех аз за обичаите и нравите на тези далечни земи?
Пратих сержант Исмет да докладва на кораба и да предаде заповедите ми на капитан Стрикер и на Чола Ий. Нямаше данни за непосредствена заплаха, така че корабите можеха да хвърлят котва, но да останат в състояние на бойна готовност, докато не наредя друго. Като допълнителна предпазна мярка, исках още един кораб да се присъедини към галерата на капитан Медудут при входа на залива. Гвардията трябваше да слезе на брега в пълно бойно снаряжение. Щяхме да обходим и подсигурим острова. Казах също на сержант Исмет, че според мен ще е добре и безопасно корабите да пратят на брега екипи, които да попълнят запасите ни от вода — в западния край на селото имаше бистър поток, — но да не се отклоняват излишно и да бъдат придружени от въоръжени моряци.
След час гвардията вече бе стъпила на брега. Войниците на Чола Ий можеха и сами да осигурят безопасността на крайбрежния район, а вътрешността на острова не смятахме да проучваме — би било излишен риск с оглед евентуална атака откъм морето. Самото село се простираше само на няколко улици към вътрешността. На първо време нямаше да се занимаваме с платото и останалата част от острова. Ако не откриех причини за тревога, Чола Ий можеше да прати работни бригади отвъд селото, за да насекат и одялат необходимия за ремонта на корабите дървен материал, а междувременно два по два корабите щяха да се придвижат към брега и да изчакат приливът да ги изхвърли на пясъка. Едва тогава можеше да започне работата по изстъргването, запушването на пробойните и насмоляването на корпусите под ватерлинията, а моите гвардейки можеха с радост да се отдадат на ловни занимания, с които да попълнят хранителните ни запаси.