Гамелан, който беше слязъл на брега, без да го забележа, ме наближи, почуквайки с бастуна си, и попита дали може да дойде с нас. Няколко неща ми хрумнаха в отговор, но не изрекох нито едно от тях.
— Може пък — обоснова молбата си той — още да ми е останала малко сила, колкото да ви предупредя за наличието на опасност от магическо естество.
Не виждах причина да му откажа и наредих на две гвардейки да му помагат. Нямахме бърза работа, а ако ни нападнеха… е, Гамелан неведнъж беше повтарял, че не иска да го смятат за прът в колелата на експедицията.
Навлязохме в селото с извадени оръжия. Вървях отпред заедно с Дика. Корайс ме следваше на крачка, а Полило и знаменоска Исмет бяха поели ариергарда. Минавахме покрай магазинчета, къщи и всички други съставки на едно процъфтяващо поселище. Влязох в няколко къщи, като се опитвах да преценя предупредени ли са били хората за връхлитащата заплаха и колко време са имали да се подготвят. Обратно на онова, което със сигурност щеше да се разправя в казармите ни по-късно, ако и когато се върнехме в Ориса, по масите нямаше недовършени блюда нито следи от други дейности, зарязани без време.
С едно изключение — главното помещение на голяма странноприемница, което тънеше в останките на истински хаос. Разкъсани мехове за вино, строшени бутилки и чаши се валяха по пода, масите бяха преобърнати. Имаше и няколко големи петна от кръв. Прецених, че най-малко шест, ако не и десет души са били изненадани и заклани над питиетата си. Това, заедно с неоправеното легло в спалнята зад бакалията, ме наведе на мисълта, че смъртта е връхлетяла хората внезапно и през нощта. Продължихме нататък, готови за всякакви изненади. Само че и този път отсъстваше и най-слабото усещане за грозяща ни опасност. Беше все едно изследваме руините на цивилизация, отмряла по времето на баба ми.
Една от съгледвачките по фланговете се върна да съобщи за голяма сграда напред, в самото подножие на скалистото плато. Приличала на казарма. Ако съгледвачката ни беше права в предположението си, това беше първият знак за военно присъствие, освен шамандурите в залива. Тръгнахме към сградата.
Почти със сигурност беше казарма — дълга двуетажна сграда с охранителна будка отпред. И ето че за пръв път усетих бодеж на несигурност — усещане за опасност или за нещо нередно.
— Сержант Исмет при мен!
Тя се появи мигновено, а аз избрах още шест жени, всичките умели с меча, за да ни придружат в сградата. Полило и няколко други пратих да заобиколят отзад. Останалите заеха позиции за стрелба със заповед да наблюдават всички подстъпи към сградата.
Влязохме и открихме истинска касапница. Казармата беше приютявала поне двеста войници — разбрах го, защото сградата беше пълна с труповете им. Дори аз с мазолестия си войнишки непукизъм останах стъписана. Гледката явно беше поразила и другарките ми, защото не една и две ахнаха ужасено, чуха се и сподавени проклятия.
Страховитата сцена ми напомни за нещо и преди да съм хлопнала вратата пред спомена, той се появи — веднъж, когато бях съвсем малка, си играех в един от плевниците на татко с три попораснали котенца. По едно време те откриха гнездо на полски мишки сред сеното и изведнъж от дружелюбни и сладки създания се превърнаха в онова, което им повеляваха природата и дългът — с други думи, нахвърлиха се с мяукане и писъци върху мишките и изтребиха цялото гнездо, до крак. Но това очевидно не им беше достатъчно, защото се заплеснаха в игри с мъртвите и умиращите жертви. Някои изядоха, други просто надъвкаха. Точно това някой — или нещо — беше направил с бедните войници тук. Някои са били заспали, други са били на пост. Не че е имало значение. Видях строшени копия, счупени мечове и хубави доспехи от застъпващи се плочки, пръснати на парчета като изпотрошена глинена посуда.
От онази жестока нощ беше изминало време, но то не беше заличило и частица от ужаса. Някои от телата бяха изгнили до костите, други бяха изсъхнали като мумии и кафявите им устни разкриваха ухилени в мъртвешко веселие пожълтели зъби. Ала нито едно от телата — и мумифицираните, и скелетите — не беше цяло. Може би мършояди или гризачи бяха пирували с останките, а после бяха отнесли костите по някакви свои си причини. Може би.