Точно тогава чух музиката. Флейта. Идваше отвън. Не беше нужно да издавам заповеди — всички излязохме на бегом от казармата да открием източника на звука.
Идваше иззад казармата, където се издигаше голяма стена във форма на полукръг. Понечих да хукна натам, но спрях. Дадох знак и гвардейките се разтеглиха в бойна формация, после бавно тръгнахме напред. Заобиколихме края на стената и спряхме. Тук стената преминаваше в гигантска каменна балюстрада. Втора стена, подобие на първата, се издигаше от другата страна. В центъра бяха издялани големи стъпала, колосално стълбище по склона на платото. От двете страни на стълбището се спускаха драперии от злачни лиани, разцъфнали в цветовете на дъгата.
Музиката идваше от основата на тези стълби. Наистина беше флейта. На флейтата свиреше някакво странно създание. Със сигурност не беше човек, защото дори варварите от вечните ледове на далечния юг не са толкова космати, или така поне съм чувала. Не беше и маймуна, поне не от видовете, които бях виждала в горите и менажериите. Лицето му не беше нито човешко, нито маймунско. Най-точно бих го описала като лъвска муцуна, с огромни зъби, но без мустаци. На врата си носеше панделка с малък скъпоценен камък.
Създанието ни погледна с известен интерес, без да показва дори подобие на страх, и не спря нито за миг да свири. Мелодията на флейтата разказваше без думи за птици над бурно море, птици, които отчаяно търсят път към дома, отвени от вятъра, дом, който едва ли ще намерят отново.
Затаих дъх, когато разбрах от какво е направена флейтата. От човешка подбедрена кост, грижливо пробита и излъскана. Някакво движение привлече вниманието ми и аз се обърнах. Гераса, най-добрата ми стрелкиня, вдигаше лъка си и изпъваше тетивата с дясната си ръка.
— Спри — казах рязко и понеже гвардейките бяха научени на дисциплина, стрелата така и не излетя. Но и лъкът си остана изпънат. — Не да започваме война сме тук. Не знаем нито кои са били онези войници, нито защо са убити. Още по-малко дали този приятел тук има нещо общо със смъртта им.
Гераса ме стрелна с поглед и прочетох мислите й — никой войник не заслужава подобно заколение, нито паметта му да бъде поругавана от някаква си маймуна. Но все пак свали лъка.
Гамелан стоеше до мен, двете му водачки чакаха на крачка встрани. Понеже музикантът не даваше признаци на умора, аз обясних на магьосника за какво става въпрос, описах му съществото с флейтата и какво бяхме заварили в казармата. Гамелан мълча дълго. Въртеше глава, но все обърната към подножието на стълбите, сякаш можеше да ги види или да ги подуши като уловило дирята куче. Усмивка разтегли устните му.
— Не знам как да го опиша. Не е като да се връща силата ми — каза той и аз ясно долових усилията му да запази спокойствие. — Има нещо тук обаче. Представи си, че… все едно си стояла със затворени очи дълго, в пълна тъмнина, а после въображението ти започва да твърди, че виждаш нещо. Долавям магия тук, навсякъде около нас… но дали е добра или зла, не мога да кажа. Знам само, че е нещо, срещу което трябва да се изправим лице в лице.
Свирнята на създанието секна, сякаш чакала точно тези думи. „Маймуната“ скочи на парапета на стълбите, улови една лиана, изкатери се по нея и изчезна от поглед.
Вслушах се в себе си да видя дали долавям нещо. И наистина, имаше нещо тук, точно както го беше описал Гамелан. И това нещо се разбуждаше. Чувствах се като рибка току под повърхността на езеро, а някъде над калта по дъното му плува голяма щука. Но както и преди липсваше всякакво чувство за опасност и заплаха.
— Ще се качим по стълбите — реших. Пратих две жени да се върнат на плажа и да информират Чола Ий за намерението ни. После тръгнахме нагоре, през шест стъпала една от друга, така че да не улесняваме излишно стрелците или копиеносците в евентуална засада. Стъпалата бяха издялани съвършено в скалата, сякаш десетки каменоделци са вложили години в изпълнението на тази задача. Стигнахме до площадка и завихме — стъпалата преминаха в тунел, прокопан в самата скала, с хитро оформени прозорци, които от подножието на стълбите приличаха на естествени процепи. Стените бяха покрити с барелефи. Каменните пана разказваха история за кървави битки и странни градове на още по-странни острови. Опитах се да проследя нишката на разказа, така както човек разглежда гоблен, но смисълът ми убягваше. Изображенията ставаха все по-детайлни, все по-чудати и все по-кървави… затова скоро се отказах и отклоних поглед от тях.