Стигнахме до втора площадка. Оттук стъпалата излизаха на открито, издялани в самата скална стена. Над главите ни синееше небето, а скалите се издигаха високо от двете ни страни.
Спрях и погледнах назад да видя как се справят гвардейките ми. Някои дишаха тежко и аз изругах под нос, осъзнала за пореден път до каква степен пътешествие като нашето изцежда силите, без значение колко упражнения правиш или колко пъти обикаляш на бегом палубата под виковете на безмилостен сержант. Гамелан ме настигна. Помощничките му се бяха задъхали, но старият жрец почти припкаше, потропвайки с бастуна си, бързо и бодро, все едно бе три пъти по-млад. Продължихме нагоре.
— В оня проклет тунел май ми харесваше повече, поне имахме нещо над главите — каза Полило зад мен. — А оня хребет, дето стърчи над нас сега, като нищо може да вкара кофти идея в главата на някой, дето не ме смята за достоен другар по пиячка… или има удобен камък подръка.
Поизостанах, за да се изравним, и двете продължихме напред в мълчание, като се опитвахме да не броим стъпалата. А после стигнахме върха и излязохме под открито небе.
Платото представляваше огромна поляна. Ниски заоблени могили галеха погледа във всички посоки. Групи дървета стърчаха тук-там между могилите, потоци и езерца синееха на зеления фон. Само че този рай не беше с естествен произход — в средата на платото се издигаше разкошна вила с пръснати около нея допълнителни постройки. Беше построена от мраморни блокове и изглежда нея бях видяла да се белее, преди да влезем в залива. Беше многоетажна — два многоъгълни купола се издигаха в центъра й, свързани с покрита аркада. Попаднали бяхме в имение, което не отстъпваше и на най-добрата конеферма на Антеро… и дори я превъзхождаше.
Имаше някакво движение при къщата. Гвардейките се разгърнаха във V-образна формация, стрелкините по фланговете, охранявани от копиеноските, а в средата се скупчиха онези, които щяха да въртят мечове.
Движението придоби ясна форма — кон с ездач на гърба. И колкото повече наближаваше, толкова по-приказна ставаше гледката. Конят не беше обикновен кон, а зебра на бели и черни ивици, каквато бях виждала само един път — когато натоварен с екзотични животни кораб беше спрял в Ориса на път към двора на другоземски цар. Без седло на гърба й яздеше още един от странните зверочовеци, но този изглеждаше по-гротескно и от музиканта, защото беше облечен с червени бричове до коленете и зелена куртка. Зебрата спря сякаш по своя воля и ездачът се изсули от гърба й.
Огледа се любопитно, после тръгна право към мен. И той, както и другият, носеше скъпоценен камък на шията си. Зверочовекът се поклони, извади плочка от слонова кост от джоба на куртката си и я протегна към мен. На плочката имаше само две думи:
Поздравът беше написан на орисиански.
Зверочовекът не изчака отговор, а пак се метна на зебрата. И пак сякаш по своя воля животното отпраши в галоп, не към вилата с куполите, а към една голяма конюшня в далечината.
Казах на Гамелан за плочката и го попитах дали странното усещане, за което беше споменал, се е усилило.
— Не — отвърна той. — Знам само, че трябва да продължим напред.
Продължихме. Поехме към вилата в разгърната формация с подсилени флангове. Сградата се оказа дори по-голяма от предварителната ми преценка, и по-далеч. Всъщност доста далеч — на цели две мили. Когато наближихме, различих градини, лабиринт от едната страна, изкуствени езерца с рибки и други подробности от луксозно естество. Ала не видях нито един от очевидно многобройния екип градинари, нужни за поддържането на този грижливо фризиран парк.
Входна алея извиваше пред къщата, достатъчно широка за половин дузина карети и насипана с натрошени бели миди, които хрущяха под ботушите ни, докато вървяхме към входа — трийсет стъпки високи двойни врати в средата на просторна колонада.
Дадох заповед за спиране и гвардейките автоматично се строиха, сякаш се подготвяха за инспекция от принц или военачалник.
След миг вратите се отвориха и навън излезе мъж.
— Поздравявам ви с добре дошли в Тристан — каза той на орисиански, а гласът му иззвънтя като тежък гонг, приканящ като чаша ябълково вино с подправки в мразовита зимна нощ. — Аз съм Сарзанът и отдавна чакам появата ви.