— Идваме с мир и не сме нито глупаци, нито деца. Съобразяваме се със законите на страната-домакин. — Тук вложих доза стомана в гласа си и продължих: — Дотогава, докато към нас се отнасят като към почетни гости. Ако това споразумение не бъде зачетено… — Не довърших изречението, нямаше и смисъл.
— Добре — каза Сарзанът. — Вече пратих долу един от своите… слуги да приветства останалата част от хората ви и да покани офицерите, най-вече онзи, когото наричате Чола Ий, в моята вила. Капитан Антеро, ако желаете, сега е моментът да дадете заповед „свободно“ на бойците си. Нека се освежат, преди да седнем на трапезата.
Замислих се. Абсурдно би било да приема на доверие захаросаните му думи, но и сега, както преди, не долавях нищо тревожно, само спокойствие и гостоприемство. Хвърлих поглед на Гамелан, но той беше вдигнал лице с лека усмивка, сякаш да го сгрее под лъчите на топло следобедно слънце.
— Благодаря ви, Сарзан — казах аз. — Признателни сме, че ни посрещате така радушно в царството си.
Изражението на Сарзана се промени внезапно, помрачня.
— Царство? — повтори той и гласът му също се промени. Все едно буреносен облак се беше дотъркалял изведнъж насред ясно небе. — Аз, който някога управлявах земи, така обширни, че никой човек не можеше да ги преброди за цял живот? Това тук не е моето царство. Това е моята гибел, капитане. Моето заточение. Изпратен бях тук, за да умра!
До средата на следобеда всичките ни кораби бяха пуснали котва в пристанището и повечето хора бяха слезли на брега. Сарзанът беше казал, че ще прати слугите си да почистят казармата от труповете, така че хората ни да се настанят там. Ала всички, които чуха предложението му, потръпнаха колективно при мисълта да прекарат дори една нощ в споменатата морга. Реакцията ни не убягна на Сарзана и той каза, че сме добре дошли да отседнем на платото, ако така предпочитаме — неговите врагове се били погрижили щедро за сградния фонд, преди да го заточат на острова.
Корайс събра смелост и го попита какво се е случило в селото.
Сарзанът се усмихна, но усмивката му нагарчаше. После каза, че рано или късно ще научим, но предпочитал да ни разкаже историята си в хронологичния й ред, а тази случка била към края й. Освен, добави той, ако уважаемата легатка не се притеснявала, че случилото се с онези негодници касаело по някакъв начин собствената й съдба? Макар в думите му да се прокрадна известна острота, никой не се засегна. Корайс само сви рамене и каза, че островът си е негов. Странното чувство на удовлетворение все още обгръщаше всички ни, сякаш проблемите ни най-после бяха стигнали окончателния си край.
Предложението на Сарзана беше щедро, но нито аз, нито Чола Ий бяхме склонни да се установим толкова далеч от корабите. Да не говорим, че изкачването по стъпалата щеше да затрудни и забави излишно ремонтните екипи, което беше недопустимо предвид лошото състояние на галерите.
Решихме малка група гвардейки начело с Корайс да се настани на платото, най-вече за да държи под око Сарзана. Останалите щяхме да използваме празните къщи на крайбрежната улица, след като ги почистим основно. Аз и адмиралът установихме щабквартирите си в две странноприемници. Онази, която си избрах аз, имаше просторни стаи на втория етаж, които реших, да използвам като жилищна част за себе си, Полило и кандидат-офицер Дика. Намислила бях да я направя легат, ако оцелее в следващата ни битка, а официалната политика да не се правят повишения без одобрението на по-висш офицер — разбирайте, мъж — да върви по дяволите. Дългото плаване ми беше дало време да помисля върху много неща, които в Ориса бях приемала като нещо нормално. Когато се върнехме у дома, щеше да има промени.
Сарзанът ни уведоми, че е планирал празненство за добре дошли. Приехме с уговорката, че постовите по корабите и част от гвардейките няма да присъстват. И ще празнуват с корабни порциони. А утре, ако никой от нас не получеше хранително отравяне, можеха да си спретнат истински банкет. Това беше обичайна практика на непозната територия, където отровата може да е обичайно средство в управленския арсенал на местните владетели.
Сарзанът се намръщи, когато му казах, че няма да се възползваме докрай от гостоприемството му, и това ме накара да отбележа — с известна острота в тона, — че ние също си имаме обичаи. Той се усмихна, без да се засегне, и усетих как последните останки от подозрението ми се стапят като ланшен сняг. Той каза, че обичаите са нещо похвално и че според него обикновените хора заслужавали банкет в чест на делата си не по-малко от всеки лорд или офицер. Самият той открай време прилагал на практика убеждението си, че аристокрацията и селяните е редно от време на време да се смесват.