Трябваше ми само някаква богиня. Първо се сетих за Маранония, разбира се, но веднага отхвърлих кандидатурата й. Ако чуеше молитвите ми, сигурно щеше да ме превърне в глиган, задето я занимавам с нещо толкова тривиално като пудра за лице.
Напрегнах ума си за някакъв друг бог, но за жалост — понеже бях истинска орисианка, тоест пропита от траен скептицизъм — личният ми пантеон включваше единствено Маранония, фамилното божество на домашното ни огнище, боговете-закрилници на града ни и от време на време разни други висши създания, към които бях отправяла формално молитвите си по политически причини на публично място. Само суеверните селяци и чуждоземците си имаха големи и малки богове за всяка дреболия от живота. Попитах събралите се жени дали не знаят за някоя богиня, която би могла да ни помогне, но ми отговори продължително мълчание.
Накрая Полило светна и каза, че когато била съвсем млада, имала една приятелка.
— Като сърничка беше — размечта се Полило, — но предпочиташе мъже, при това колкото по-космати, толкова по-добре, така че не ми обръщаше никакво внимание. Но добре помня, че все се молеше на някаква богиня… как й беше името… чакай да помисля… сетих се! Хелтот. Не, Хелот. Да, така беше. Сигурна съм.
Междувременно почти половината гвардейки се бяха събрали наоколо и ми ставаше все по-ясно, че правя струвам, не бива да се излагам.
Така че подхванах заклинанието:
Докато припявах, докосвах с шала всяка от кутийките, като внушавах на олиото, цветчетата и сладката вода да подмладят пудрите ни. Стори ми се, че зърнах някакъв проблясък, и погледнах към своята кутийка. Изглеждаше чистак нова, драскотините и чукнатите места след десетките военни кампании в мешката ми бяха изчезнали.
Боя се, че позволих на ентусиазма си да надвие здравия разум, но пък това беше първото ми истинско заклинание, лично мое от началото до края. Помня дори, че изписках:
— Успях!
Корайс първа отвори кутийката си, като изпревари дори мен. Зяпна… а после избухна в смях, смееше се и се държеше за корема, все едно някой я гъделичкаше с перо по петите. Разбрах, че нещо дяволски се е объркало, и отворих своята кутийка. Заклинанието ми наистина беше сработило добре. Малко прекалено добре обаче. Мазилата ми наистина се бяха подмладили и кутийката ми беше пълна с миш-маш от изходни съставки — бадеми, преди да ги смачкат, за да извлекат маслото; листа от роза, оловен прашец, краве масло, зехтин и всички останали неща, които опитните майстори стриват и смачкват, за да направят от тях мазила за разкрасяване.
И докато смехът около мен преминаваше в истеричен кикот, разбрах, че ще мине много дълго време, преди гвардията да забрави как капитан Антеро е върнала времето назад.
Преди да поемем под строй нагоре по стълбите към платото и обещания банкет, дръпнах Гамелан настрани. Той също се беше издокарал. Бях пратила две от жените да му помогнат, като ги предупредих, че ако чуя от него и най-малкия намек за недоволство от отношението им, хич да не се чудят кой ще отговаря за почистването на клозетите през следващите няколко месеца.
Зададох му същия въпрос, който му бях задала и преди да слезем на брега — дали долавя магии, насочени срещу нас.
Той каза, че не усеща нищо подобно.
— Но едно нещо мога да ти кажа, макар да съм сигурен, че си го осъзнала и сама. Този Сарзан е могъщ магьосник, толкова могъщ — чувствам го, нищо, че силата ми я няма, — колкото най-могъщите, за които съм чувал. Нещо повече, усещам, че е притежавал власт и на управник, а не само на магьосник.
Като властелините ли? — попитах.
Гамелан се замисли, преди да отговори.
— Донякъде. Има разлика, макар че ми е трудно да я обясня. Властелините усвоиха магията и с нейна помощ си присвоиха трона, верни на ликантийските традиции. Този човек е различен. Усещам, че този Сарзан — ще ми се да знаех какво означава тази дума и дали е име, или титла — е придобил магическия жезъл и управленския скиптър по едно и също време, използвал е едното, за да умножи силата на другото, и после е върнал услугата, преди да падне от власт.