— Чудя се какво ли е станало?
— Всичките ми сетива долавят, че е бил велик управник, че е управлявал мъдро, макар и строго. Затова се чудя каква е била причината да падне от власт. Как и защо?
— Може би сам ще ни каже — предположих аз.
— Може би. Макар че вероятно ще чуем неговата версия за събитията. Защото никой управник, без значение колко справедлив е бил и колко време е минало, откакто е загубил трона си — по своя или чужда воля, — никой управник не е доволен от съдбата си. Ние обаче нямаме друг избор, освен да се оставим на вятъра, което и правим, откакто се бихме с властелина.
— А от него долавяш ли нещо?
— Не — каза Гамелан. — И слава на боговете. За последно… за последно усетих присъствието му, когато се събудих и открих, че съм сляп. Макар че и онова може да е било халюцинация, както сам се опитвам да се убедя и почти успявам.
— Почти — повторих аз. — Де да беше сигурен.
Гамелан кривна устни, но не каза нищо. Вместо това ме хвана за лакътя.
— Млада ми Рейли, отиваме на банкет. Гледай да седнеш близо до мен, за да не си сложа риба в чинията за месо. Искам да ми служиш за очи.
— Убедена съм — рекох сухо, — че това ти желание е продиктувано единствено от стремежа ти да спазваш етикета.
— Че каква друга причина бих могъл да имам, капитане? — с негодувание възкликна той.
Засмяхме се, после аз изревах няколко команди на сбралите се гвардейки. Време беше да тръгваме за банкета.
Трапезата може и да не беше най-странната, на която съм сядала, но определено заслужава място в челото на класацията. Самата трапезария представляваше просторна мраморна зала, окичена с гоблени с изображения героични и гротескни като барелефите в прохода към платото. Имаше предостатъчно място за всички ни, че и отгоре — в интерес на истината залата можеше да побере цялата ни експедиция в първоначалния й състав. Колкото до великолепието й, залата не отстъпваше на никоя друга, дори на Банкетната зала в орисианската Цитадела на магистратите. Осветлението беше силно, но не дразнещо, макар че никъде не се виждаха лампи или факли. Същото беше и с музиката — тя беше налице, но не и източникът й. Никъде не се виждаха музиканти, не забелязах и отделена със завеса ниша, където биха могли да се скрият.
Както беше обещал Сарзанът, бяхме подредени моряк до офицер и прашкарка до легатка и разговорът наистина се оказа по-интересен от скучната размяна на любезности по време на дворцовите банкети, които се е случвало да посещавам в Ориса поради ранга си. Ето една традиция, която определено си заслужава да възприемем.
Писарят нещо се мръщи — явно се чуди защо съм нарекла банкета странен, а още не съм обосновала с нищо твърдението си. Бих могла да му напомня за тогавашното ни положение, как само допреди ден сме се лутали като отронени листа в мъртво море, или че домакинът ни, седнал начело на масата между Гамелан и мен, изглежда, беше единственото живо човешко същество на острова. Ала и без всичко това вечерта си беше повече от странна.
Да вземем прислугата например. Състоеше се изцяло от зверочовеци като флейтиста и ездача, посрещнал ни на платото от името на Сарзана. Тези обаче бяха облечени по-чудато и от ездача. Носеха разнообразни облекла, всичките от скъпи платове и с изящни кройки, някои бяха нагиздени в обсипани със скъпоценни камъни рокли, други пристъпяха в роби с богати дипли като на градските съветници в Ориса; трети се пъчеха в позлатени брони, на които би завидял и генерал.
Сарзанът забеляза интереса ми и обясни:
— Това е моя приумица. Една от многото всъщност. Всеки от слугите е облечен като член на двора ми. По този начин се чувствам обграден от същите дами и господа като в миналото. Само дето — добави той и в любезния му тон се прокрадна горчивина, — само дето тук не се страхувам от предателство, както се страхувах в друг един дворец и в друго време.
Кимнах, осъзнала, че като всеки опитен разказвач, Сарзанът подготвя почвата за предстоящата си история, и се зачудих кога ли смята да ни я разкаже.
Въпреки натруфените си одежди зверочовеците се оказаха сръчни и пъргави сервитьори: раздигаха чиниите веднага щом те се изпразнеха и допълваха своевременно чашите.
И до днес помня менюто от онази вечер, помня всяко ястие, придружено с различно и съвършено подбрано вино. Започнахме с различни блюда, подбрани специално за разбуждане на апетита — хапки хляб, намазани със силно подправен хайвер; сурови стриди в черупките или печени с парченца свинско; задушени зеленчуци с подправки. Следващи бяха птиците, печени с гарнитура от винено желе. После се появиха сьомги, по една голяма риба за всеки трима-четирима от сътрапезниците, сервирани още димящи от грила, който бе оставил хрупкавите си следи по кожицата им, придружени със сос от масло и копър по избор — самата аз си цвръкнах само малко лимон. След това се появи гъста супа, направена от безброй различни гъби, като всеки вид бе запазил собствения си вкус и аромат, сякаш бяха приготвяни отделно, а не в една тенджера.