След това ни сервираха основното ястие — големи бутове от някакъв дивеч с желе от стипчиви диви ябълки и горски плодове, всичко това увито с ивици осолено свинско. Попитах Сарзана от какво животно е месото и той обясни, че било от един вид еднорога антилопа, която обитавала северния район на острова.
— Тези животни са истинско предизвикателство за ловеца — каза той, — защото никога не се събират на стада, а живеят поединично. Нямам представа как или кога се съешават.
— Самият вие ходите ли на лов? — попита Полило от мястото си малко по-нататък на масата.
— Не — каза Сарзанът. — Вижда ми се безсмислено да пухтя и пъшкам с вид на дебел глупак, който е решил да изгуби и последните остатъци от достойнството си, като търчи из гората по петите на нещо, което би предпочел да срещне за пръв път на трапезата си във вид на блюдо. Слугите ми се занимават с това. С лова и риболова.
— Не видяхме лодки — каза Полило. — Вашите… слуги… от брега ли хвърлят мрежите?
Сарзанът се усмихна.
— Тези тук — той махна към щъкащата около масата прислуга — не са единствените, които решиха да ми служат. Има също делфини… тюлени… ястреби… и други, които направиха същото.
Сетих се за двата делфина, които видяхме на път към острова. Плуваха успоредно един на друг и нещо святкаше на челата им. Дали пък не бяха държали краищата на опъната мрежа в устата си, а онова на челата им да бяха диадеми със същата емблема, каквато носеха зверочовеците?
— Решиха? — меко попита Гамелан.
— Признавам, че подготвих почвата с едно-две заклинания — каза Сарзанът. — Но какво от това? Сега тези създания живеят много по-добре отпреди. Тогава те ловуваха и сами ставаха жертва на други хищници, животът им беше кратък и изпълнен с борба. Всяка болест или буря ги сварваше безпомощни. Сега, в замяна на дребни услуги към мен — повечето от които, като риболова например, така или иначе бяха част от естествените им навици, — животът им е по-щастлив и спокоен.
Запитах се дали отнемането на свободата може да направи едно диво животно щастливо, но си замълчах. Същия аргумент бях чувала да излагат и звероукротители в менажериите. Гамелан също се въздържа от коментар.
Вечерята продължи. Почти всички се държаха прилично. Бях предупредила изрично гвардейките си да не прекаляват с виното и нито една от тях, дори Клижес, най-голямото пиянде сред нас, не си позволяваше повече от някоя и друга глътка. Трима-четирима от моряците обаче, понеже си бяха моряци, решиха да се възползват от възможността. Единият върза толкова бързо кънките, че понечи да запее откъм долния край на масата. Сарзанът, изглежда, не забеляза, не се промени и приятният му сладкодумен маниер на разговор. Само хвърли поглед към пишман пиячите и те внезапно се умълчаха.
По-късно една от моите жени каза, че моряците наистина изтрезнели внезапно, но преди това ги полазили силни тръпки, сякаш в рамките на няколко секунди ги затиснал ужасен махмурлук. Явно Сарзанът контролираше трапезата си с нещо повече от гостоприемство и добри обноски.
Вечерята завърши с разнообразие от десерти — плодове, ядки и така нататък, — придружени от различни видове сирена, каквито никога не бях опитвала.
Тъкмо си дояждах, когато настана раздвижване. Гвардейките и моряците наставаха и се взеха учтиво довиждане, все едно бяхме в казармената столова и виното току-що е привършило. Отвън долетяха виковете на сержантите, които ги строяваха, и преди да съм затворила провисналата си челюст, те вече маршируваха през платото.
В голямата зала бяхме останали само Чола Ий, Гамелан, Корайс и аз. За миг ме обхвана тревога, а после мярнах на входа сержант Бодилон, която бях оставила тук с Корайс да държат под око Сарзана. От двете страни на вратата стояха гвардейки на стража, всяка с копие в ръка и бдително изражение на лицето.