— Това беше денят на моето падение — каза Сарзанът. — В този ден моята обичана Кония изгуби последния си шанс за величие, свобода и мир. — Видях как устните му се стягат в отглас на усилията му да възстанови контрола над чувствата си. — Пазя свеж този спомен — продължи той, — защото не искам да омекна тук, в дългото си заточение.
— Би било добре може би — каза Гамелан със своя тих, но авторитетен глас — да започнете с това какво сте управлявали.
Устните на Сарзана се извиха.
— Благодаря ви, лорд Гамелан. Така и ще направя. Не съм свикнал да разказвам и все забравям, че на света има страни и народи, които не знаят нищо за Кония и някогашното й величие.
Седна на едно от канапетата и си сипа питие от стъклена кана, така прозрачно, че приличаше на вода.
— Моето царство — почна той — се намира далеч на юг оттук и ако ми простите поетичното залитане, бих го сравнил с пръснат в морето диамантен наниз, защото се състои от хиляди красиви острови, в центъра на които се възправя Изолда, най-красивият диамант от всички. Именно там е бил центърът на властта от незапомнено време. Климатът на островите е най-разнообразен, от пустинен през тропически до високи, покрити с глетчери планини в най-далечните южни точки, които така и останаха неизследвани. Самата Изолда е на три седмици път оттук при подходящ вятър.
— Толкова много острови — каза Чола Ий. — Всичките ли са населени?
— Повечето — отвърна Сарзанът. — И в това е голямата трагедия на Кония. Понякога изглежда, че всеки остров е отделна нация, коренно различна и от най-близкия си съсед. И още по-лошо, всеки остров е в постоянна война с останалите.
Видях Чола Ий да се усмихва и знаех какво се върти в главата му — щом всички са заети да се бият помежду си, значи пиратските набези биха били лесни като детска игра.
— Ние, конианците — продължи Сарзанът, — имаме само едно общо нещо помежду си — гореща кръв и огнен темперамент, склонност да прибързваме в преценките си, силно да обичаме и силно да мразим. Има една поговорка: „И един конианец да има до теб, значи не ти липсват нито врагове, нито приятели“. Боя се, че е съвсем правдива.
— Трудна страна за управление — отбеляза Корайс.
— Такава е… беше, наистина.
— По наследство ли получихте трона? — попита Чола Ий.
— Не. Също като вашия жрец и аз бях рибар. — Хвърлих бърз поглед към Гамелан и го видях как потръпва леко, преди да е овладял изненадата си. — Макар че и това не е съвсем точно — продължи Сарзанът. — Семейството ми владееше не толкова изкуството на мрежата и въдицата, а това на лодките, и още по-важно, на пазара. Имахме пет рибарски платноходки и десет други семейства ни плащаха данък.
— Значи не мога да се меря с вас — вметна Гамелан. — Моето семейство имаше само една лодка, с която ловяхме риба в реката, а не в морето, а дори нея не бяхме изплатили докрай.
— Може би щях да съм по-щастлив във вашето положение — каза Сарзанът, — защото тогава не бих свършил тук, на тази забравена от боговете и хората скала. Но пък сигурно е наивно да смятам така, защото… според мен човек се ражда за трона, та дори да е роден в канавка. Царуването е орис, а не професия.
Чола Ий май беше склонен да се съгласи с това наблюдение, а Гамелан смръщи леко вежди, но никой от нас не прекъсна разказа на домакина ни.
— Както казах, с нищо не бях по-различен от поне десетината други собственици на лодки на нашия остров, с едно-единствено изключение — още от най-ранната ми възраст моето семейство разбра, че притежавам талант за магия. На нашия остров, за разлика от други някои места, към вещиците и магьосниците се отнасят с уважение, особено ако притежават онова, което ние наричаме усет за времето. Но знанията си трупах от най-различни места и по най-различни начини. Нямаше училище, което да ме обучи, за разлика от вашата система в Ориса, която се грижи за подготовката на младите магьосници. Може би, ако имахме повече пари или ако семейството ми беше с по-висок социален статут, макар че на острова ни нямаше аристократи в истинския смисъл на думата, можех да отида в Кония и да усъвършенствам изкуството си. Но това така или иначе не се случи. И по-добре, може би, като знам какво стана с много от лордовете и дамите няколко години по-късно. Достигнах мъжество не много по-различен от другите младежи от моята черга. Изучих из основи семейния бизнес — кормех риби, бях харпунджия, после навигатор, използвах и дарбата си, за да предскажа къде е най-добре да заложим мрежите. Островът ни имаше лошия късмет да се намира в богати на риба води близо до главния търговски път към самата Кония. Ала морето гъмжеше и от друг вид акули — пирати, роботърговци, бойни кораби, дори търговски, които не се свеняха да сложат ръка на лодките ни, ако имаха недостиг на хора. На мъжете от Острова на акулата им се носи славата, че са родени с ципи между пръстите на краката и с ръце, създадени за дръжката на греблото. Всяка година пет, десет, понякога и повече островитяни изчезваха. Някои намираха обратния път след края на плаването, други… — Сарзанът сви рамене. — Самият аз поне десетина пъти се измъквах на косъм от робство — или защото времето внезапно се обръщаше, или като се преструвах на болен или слабоумен пред роботърговците, спрели лодката ми. Разбира се, пазех в тайна дарбата си пред тези грабители, иначе цената ми щеше да скочи стократно.