— Правителството не можеше ли да ви помогне? — попита Гамелан.
— Правителство? — повтори Сарзанът и изсумтя. — Управниците ни бяха далеч и не се интересуваха какво става с нас, освен когато пращаха кораб да събере данъците. Което, според повечето от нас, си беше тегоба не по-малка от набезите на пиратите. Кония от векове се управляваше от една-единствена фамилия, чиято кръв се беше разредила опасно с времето. Не, не можехме да очакваме нищо от онези, които се смятаха достойни да носят короната.
— Боговете са дали на хората стомана — каза Корайс, — за да не се примиряват до безкрай с несправедливи управници.
Сарзанът я изгледа странно, после каза:
— Навярно така стоят нещата във вашата страна, легат. Но не и в моята. В Кония хората вярват, че онзи, който убие цар, ще умира хиляда пъти и душата му никога не ще познае покой, а ще я измъчват демони, докато свят светува. Но ние се отклонихме от темата за бедата, която сполетя моя остров. Един ден пирати обградили десет лодки, докато те вадели пълните си с улов мрежи, отвлекли всички мъже и потопили от чиста злоба лодките им. Този ден отбеляза края и началото. Всички собственици на лодки се събрахме и решихме, че трябва да направим нещо. Пак в този ден боговете ме докоснаха и аз разбрах без капчица съмнение какво трябва да направим. Може би тогава за пръв път дарбата ми намекна за истинския си потенциал. Трябва да отвърнем на удара, казах аз, и да отвърнем жестоко. Превърнали сме се в посмешище, смятат ни не за мъже, нито за жени дори, а за евнуси, и ако продължаваме да търпим това отношение, значи заслужаваме да ни изтребят до крак, да опожарят острова ни, а жените ни да откарат в пристанищните градове, където да се продават срещу къшей хляб. Като нищо можем да прекръстим острова си на Острова на медузите, защото не заслужаваме да носим името на морските царе. Явно съм бил необичайно красноречив, защото след края на речта ми моите съселяни се развикаха одобрително и ме вдигнаха на ръце.
Сарзанът спря за миг, после продължи:
— Тогава за пръв път чух да се скандира името ми и никога не ще забравя сладостта на това усещане. — Стори ми се, че говори по-скоро на себе си, отколкото на нас, слушателите.
— Сформирахме отбранителна лига. Повече никой рибар не странеше от другарите си, за да изследва сам някой таен риф или залив. Излизахме в морето на групи от пет лодки минимум, ловувахме в общи води и на всяка лодка имаше по един мъж, чиято работа беше да наблюдава хоризонта за вражески платна. Носехме и оръжия под мрежите. В началото това бяха само наострени харпуни, тризъбци и ножове за изкормване на улова, но след като първите пирати направиха грешката да ни нападнат, се въоръжихме с мечове, копия и лъкове. — Усмихна се горчиво при този спомен. — Бързо се научихме да ги използваме срещу онези, които бяха достатъчно глупави да нападнат хора от острова ни. Мълвата се разпространи — водите около Острова на акулата били безопасни за всички освен за онези, които търсят кръв, защото пиратите и роботърговците намирали там смъртта, която смятали да въздадат другиму.
Очите на Сарзана метнаха мълнии.
— А после започнаха да пристигат представители на други острови, които се дивяха на постиженията ни. На всички тях направихме едно и също предложение — присъединете се към нас и ще имате мир. Не беше нужно да ги убеждаваме дълго, защото ползите от кооперирането се виждаха с просто око.