— Знам какво имате предвид — каза жрецът. — Не е необичайно за един рядко надарен магьосник да получи внезапно просветление, да види как стихиите на неговото изкуство се откриват пред него.
— Точно така беше — развълнувано потвърди Сарзанът. — За тази част от живота си не обичам да разказвам, затова сега изпитвам истинско облекчение, като знам, че и други са минавали през това. Защото щом силите ми се разшириха така, разбрах, че не бива да споделям преживяванията си с друг магьосник, от страх че той може да се превърне в заплаха. Усещах как враговете ми — враговете на моя народ — набират сила. Но и моята сила растеше бързо. Понякога ми се струваше, че самият дух на хората, избрали ме за свой водач, влива сила в таланта ми.
Сарзанът млъкна и си напълни чашата. Пресуши я на един дъх, остави я на масата и се усмихна, потънал в миналото.
— Когато флотата им наближи крайбрежните ни води, я посрещна страшна буря. Буря, вдигната с помощта на моите сили. Двеста и повече кораба бяха поели към нашите острови, но рифовете, вълните и ветровете ги пръснаха и потопиха! А когато ветровете утихнаха и слънцето изгря отново, ние тръгнахме с малките си кораби срещу техните могъщи галери. Хората ми се стълпиха около корабите им като баракуди. Битката приключи бързо и мъжете от Острова на акулата се поздравиха с победата. Сега ние бяхме най-голямата военна сила в цяла Кония. И знаехме какво трябва да направим. Не можехме просто да захвърлим мечовете и да се върнем към мрежите и фермите си — тълпата нямаше да се откаже толкова лесно, щеше да праща корабите си срещу нас, докато не ни повлече към океанското дъно. И така, събрахме си собствена бойна флота, но корабите не дойдоха само от нашия архипелаг. В Кония имаше и други, които мразеха новия ред и разбираха, че той носи само гибел на човешкия род. Край бреговете на Изолда се изсипаха близо хиляда кораба. Очаквахме историческа битка… но тя така и не се състоя. Бившите бунтовници и настоящи управници се бяха пречупили. Някои избягаха, други се отрекоха от идеите си, трети избраха смърт от собствената си ръка пред това да видят как светът се връща към нормалния ред. Понесоха ме на ръце от доковете, където беше хвърлил котва флагманският ми кораб, право към царския дворец, където ме короняса един от малцината оцелели членове на господстващата някога фамилия. Това стана преди почти трийсет години.
Сарзанът се умълча, зареял поглед към отдавнашния си триумф. Никой от нас не наруши тишината.
А после той каза:
— В началото всичко тръгна добре. Всички изглеждаха доволни, че управлението на тълпата е свършило. Наказах малцина, защото се стремях към мир, който да не бъде уронван от нечия жажда за отмъщение. Опитах се да управлявам милостиво… и това стана причина за падението ми.
— Как може милосърдието да доведе до нещо лошо? — попита Корайс.
— Точно такъв въпрос не бих очаквал от войник, легате. Нека ви дам един пример, който да разясни ситуацията. Да речем, че сте надвили противника си. Бихте ли му обърнали гръб след това, ако знаете, че на колана му още е втъкнат кинжал?
— А-а — измрънка Корайс.
— Именно. Част от онези, които бяха пратили флотилия срещу нас и които се бяха сговорили да избият благородниците от стария режим, пратих в изгнание в далечни земи, а други не по-далеч от личните им имения. Трети, чиято вина беше по-голяма, пратих в затвора да излежат присъдите си. Едва малцина понесоха най-тежкото наказание. И какво, мислите, постигнах? Изгнаниците крояха планове зад гърба ми. Онези, които екзекутирах, се превърнаха в мъченици. Затворниците пишеха страстни памфлети и декларации, които се предаваха от ръка на ръка и целяха да вдъхновят последователите им за нов бунт.