— Да, но всичко това, за което говорите — отбеляза цинично Чола Ий, — е в реда на нещата. Всеки силен мъж се сблъсква с недоволство, щом се добере до властта. Виж, за това, че сте били прекалено снизходителен и милосърден, няма да споря. В моята страна, когато един мъж се възкачи на трона, първата му задача е да прекара под ножа братята и чичовците си, за да не остане никой с неговата кръв, който да оспори правото му над короната.
Всичко това ми дойде в повече.
— Сарзан — казах. — Моите уважения, но собственият ми град претърпя сериозни промени през последните няколко години. Но нито срещу новите магистрати, нито срещу жреците, които говорят от името на народа след промените, не е имало и няма тайни заговори — или поне аз не знам за такива.
— Предполагам, че просто расата ви е по-флегматична по природа, капитане — каза Сарзанът. — Спомнете си, че ние, конианците, сме с гореща кръв и бързо се хвърляме в крайности. Народ като нашия може да се управлява само по един начин — с твърда ръка. Конианците приемат охотно подобно управление, стига да не сметнат, че законите, макар и сурови, се прилагат различно спрямо различните хора. Аз обаче имах и един допълнителен проблем, който се превърна в сърцевината на заговора срещу мен.
— Дребните благородници, за които споменахте — предположих.
— Именно. В началото бароните се надпреварваха да ме ласкаят. После обаче аз сметнах за необходимо да разгледам положението им по-подробно и открих, че те все така се ползват с голяма част от несправедливите привилегии, които бяха най-голямото зло по времето на старите управници, привилегии, които водеха началото си отпреди стотици години. Някои събираха рента от земи, които никога не бяха виждали, други държаха цели острови, че и морето около тях, като свои частни феодални владения. А робите си оставаха роби и не съществуваше законен начин да спечелят свободата си.
Размърдах се нервно при последното, защото и Ориса беше поправила тази неправда едва преди няколко години и то благодарение на моя брат Амалрик.
— Нещо повече, сред тях имаше такива, които по наследствено право можеха да заобикалят общите закони и да осъждат на затвор или по друг начин да наказват всеки, когото си поискат, без по-висша инстанция, която да надзирава действията им. Притежаваха огромни земи, които отдаваха срещу рента, а в същото време мнозинството конианци имаха само по някоя малка нива, която да обработват. Може би трябваше да действам по-предпазливо, да не прибързвам. Но подобна крайна несправедливост гневи сърцето ми и кара ръката ми да хване меча. Обявих, че привилегиите на бароните ще бъдат основно преразгледани и че свеж вятър на промяна ще задуха над земите ни. Това се оказа искрата. И тя падна върху сухи подпалки, защото боговете бяха обърнали гръб на Кония. Бяха се заредили няколко сезона с чести и опустошителни бури, а после сухи ветрове посипаха със сол плодородните ни земи. Рибните пасажи, които преди изобилстваха в морето, сега, изглежда, си бяха намерили нови води и за пръв път от незапомнени времена народът ни гладуваше. Искрата се разгоря в пламък. Някои от външните острови въстанаха срещу мен и нямах друг избор, освен да пратя войници, които да потушат бунтовете. За жалост капитаните, които избрах, се оказаха жестоки хора, хора, които смятаха, че най-добрият мир е този в гробищата. Съветниците ми скриха от мен истината за зверствата им и аз си мислех, че всичко е наред, че хората са добре и нищо не заплашва короната ми. Накрая хвърлиха срещу мен и най-черна магия. Незнайно как враговете ми се бяха добрали до сила, по-голяма от моята. Не знам откъде е дошла — дали е била с естествен произход, дали са се сдушили с някой могъщ демон, или са я призовали директно от друг свят. Така или иначе, всичко, с което се захванех с най-добри намерения, неизменно се проваляше. Между мен и бъдещето се издигна преграда. Вече не долавях и най-дребния намек за това какво ще ми донесе утрото. А после дойде бунтът. Мъже и жени се надигнаха, обзети от сляп гняв и паника. Тълпата отново завладя Кония. Само че този път конците й се дърпаха от хитри ръце. Бароните насочиха този лишен от мисъл гняв към онзи, който най-силно болееше за правата на обикновените хора. Свалиха ме, мен и приближените ми, които бях довел от различни части на царството и на които бях дал власт заради уменията им и заради обичта им към сънародниците. По-голямо опустошение земята ни не беше познавала.
И отново се проточи унило мълчание.
— Трябваше да ме убият — каза накрая Сарзанът. — Но подобна милост не беше по силите на закоравелите им сърца. Събраха се тайно и ме осъдиха на смърт. Дори бароните съзнаваха, че повечето конианци знаят истината със сърцата си и бързо ще си спомнят, че аз съм тяхното спасение, а не падение. Затова ме осъдиха на смърт, но водени от жестокостта си, постановиха, че присъдата ще бъде изпълнена, когато те решат.