— А проклятието, за което споменахте? Онова за цареубийците?
— Тайно ми бе казано, че на назначените да ме пазят войници било обещано мощно контразаклинание, когато настъпел моментът да изпълнят присъдата. Уверили ги също, че ако много ръце държат меча, демоните на смъртта нямало как да определят кой точно е извършил убийството. Освен това били обещани щедри количества злато и богати имения. Забелязал съм, че подобни обещания карат хората да забравят за далечните богове и техните забрани — каза с нескрит цинизъм Сарзанът.
— Как реагираха хората от Тристан, когато ви заточиха тук? — попитах. — И… какво стана с тях?
— Отначало — отвърна той — не знаеха какво да мислят, защото бяха останали встрани от кървавите събития в Кония. Построиха се много нови сгради и това беше добре за тях. Колкото и да е странно, този дворец вече беше наполовина построен по поръчка на някакъв ексцентричен лорд, който решил да се оттегли от света, след като натрупал огромно богатство. Но къщата още не била готова, когато той паднал от една скала, докато рецитирал стихове на боговете, обзет от пиянска еуфория. Тъй като бароните, новите управници на Кония, бяха отсъдили заточението ми да се отличава с лукс до момента на смъртта ми, тук се изхарчи още много злато извън необходимото за довършване на къщата. А големите бойни кораби в пристанището държаха настрани пиратите и роботърговците, което също беше добре дошло за местните хора. Отначало те посрещнаха войниците радушно. Защото войниците имаха пари, разказваха интересни истории и знаеха нови песни, а островитянските жени отдавна се бяха отегчили от местните ухажори. Това стана причина за първите неприятности. Гарнизонните офицери трябваше да се намесят, но не го направиха, а и повечето от тях също си бяха намерили тукашни любовници. Не знаех какво да направя, знаех само, че няма да обикалям покорно луксозната си клетка и да чакам безропотно палача. За щастие дарбата ми се завръщаше. Усещах, че онова, което беше блокирало сетивата ми преди, каквото и да беше, си е отишло, навярно там, откъдето беше дошло, макар още да не бях във форма след дългите месеци бездействие. — Гамелан примижа болезнено при последните думи. — Имах нужда от съюзници. А с усилия и постоянство изкуството ми щеше да възвърне предишната си сила.
— Животните — казах аз.
— Да. Недокоснати от човешкото зло в душите си, но въпреки това негови жертви. Направих общи заклинания за доброжелателство. Когато войниците тръгнеха на лов, пращах с тях заклинание, което да извести всички диви създания на острова какво зло се кани да им стори техният враг, човекът.
— А зверочовеците?
— Те са си мои. Не са ли великолепни, бъдете откровени?
— Нужно е могъщо заклинание, за да създадеш живот — каза Гамелан. — Има такива, които го наричат Тъмно дело.
— Когато човек се бори за живота си и за живота на хората си, няма място за морални предразсъдъци. Нека те останат за авторите на исторически книги, които ще почерпят знания от тихите библиотеки, създадени от кървавия управник. Не съм от хората, които дават оценки отвисоко и критикуват онзи, който е долу на арената и взема решения под натиска на момента.
Прищя ми се да поспоря по въпроса, но се отказах. Защо, в името на който там бог управлява устите на глупците, бяхме седнали да обсъждаме въпроси от морално естество насред царството на този мъж, колкото и малко да беше то? Стореното от този човек беше останало в миналото и беше без значение за настоящето. Навярно беше управлявал по-сурово, отколкото бих го направила аз, ако някой се окажеше достатъчно глупав да ми предложи корона, а аз — още по-глупава да я приема. Ала усещах с всяко свое сетиво, че Сарзанът е имал най-добри намерения и е бил предаден несправедливо. Тази мисъл ме изпълни и заедно с нея ме изпълни топлина, защото току-що бях прозряла една велика истина — че онези, които носят корона, не трябва да бъдат съдени от нас, обикновените хора.
— Тези създания — каза Сарзанът, — а те са по-добри приятели от всичките сладкодумни глупци, които ме заобикаляха в двора, дойдоха от много места. Използвах… За това няма дума на кониански, нито на орисиански или на друг от познатите ми езици… „душа“ би било най-близкото понятие, ако бяха хора, а не духовно присъствие на различни животни, убити в морето или на сушата. Дадох им нова плът и ги съживих, като им дарих сили и способности, каквито не са имали приживе. Те го съзнават и благодарността им няма граници. Един ден, когато — или да кажем „ако“ — намеря начин да избягам от този остров, ще ги освободя и те ще станат господарите на тази земя и ще я управляват много по-милосърдно от всеки човек, защото споделят обща цел с другите създания на морето и сушата. Но ето, че пак се отклоних от историята си… Усещах, че наближава моментът, когато в пристанището ще се появи кораб и ще донесе заповедта за изпълнение на смъртната ми присъда. Селяните като че ли също долавяха нещо, защото в случаите, когато ми разрешаваха да сляза по дългото каменно стълбище, ги чувах да мърморят срещу войниците, а рибарите правеха всичко възможно да ми покажат симпатията си. Това ме трогваше дълбоко, защото винаги съм се възхищавал на онези, които съумяват да запазят човечността си дори когато ги гази железен ботуш. А ми напомняха и за собственото ми село, останало толкова далеч в пространството и времето. И един ден наистина пристигна куриер. Подготвих се да посрещна смъртта, но нищо не се случи. Животът си продължаваше като преди, само дето ми забраниха да слизам повече в селото. Една нощ ме измъкнаха от леглото и ме затвориха в килия под тази къща, а цял взвод войници остана да ме пази. Реших, че това е краят. Ала слънцето изгря на следващия ден и аз още бях жив, не стига това, а ме освободиха. Казаха, че мога да ходя където поискам в рамките на острова… защото селяните вече ги нямало!