— Да — отвърна Гамелан. — Но е нужна изключителна сила, за да се скрие цял един остров.
— О, не си направих чак такъв труд — каза Сарзанът и нотка на гордост се промъкна в гласа му. — Достатъчно бе да „размътя водите“ на четири-пет дни разстояние от острова, така че кормчиите да се усъмнят в картите и инструментите си, капитанът да заподозре подчинените си в тайни кроежи и така нататък. Това се оказа достатъчна гаранция, че никога няма да бъда открит, освен ако сам не пожелая обратното. Пък и кой би си дал толкова труд да разбере какво точно е станало? Слуховете за незавидната орис на всеки, който се е опитал да ме убие, вече бяха плъзнали и малцина биха рискували да си навлекат гнева на боговете.
Сарзанът стана, протегна се и тръгна от канапе към канапе, като пълнеше церемониално чашите ни. Никой от нас не беше пил много, така ни беше запленил разказът му.
— Стана късно — каза той. — Или пък рано, ако трябва да сме точни, а вас ви чака много работа по изстрадалите ви кораби. Навярно ще е добре да се оттеглим в леглата си.
Станахме и вдигнахме чаши в някаква странна наздравица. А после тръгнахме към вратата. Спрях, преди да съм стигнала прага. Беше ми хрумнала една мисъл и събрах куража да попитам:
— Сарзан? Казахте, че можете да провидите отчасти в бъдещето. Можете ли да видите какво лежи пред вас? Тук ли ще прекарате остатъка от дните си, сам на острова?
— Провиждането е трудно, когато се отнася до собствената ти съдба — каза той. — Аз не правя изключение. Знам какво ми се струва, че виждам, но е твърде вероятно да бъркам желанията си с истината — виждам завръщането си в Кония. Знам, че ако стъпя на конианска земя, хората ще ме познаят, ще си спомнят. Мина достатъчно време и злините на бароните са се умножили, така че почвата за повсеместен и окончателен бунт е подготвена. Може би изглупявам или съм просто мечтател, но все още тая надежда, че родните ми острови ще заживеят отново в мир, мир, който ще продължи до края на самото време. И аз знам как да осъществя това. Но както казах, може би е само илюзия или щастлив мираж.
— Защо не използвахте някой от корабите с екипаж от питомните ви животни, за да се върнете в Кония? — попита Корайс, практична както винаги. — Казахте, че произхождате от семейство на рибари.
— Споменах, че силата, която замъгляваше способностите ми, се е вдигнала, но изглежда нещо от нея все пак е останало, или съм под въздействието на заклинание, направено ми още при детронирането. Помисля ли за плаване и кораби, умът ми се замъглява и изпадам в объркване. Навярно това е версия на често срещаното заклинание за кашкавалени пръсти, само че такава, която засяга ума. Не. От заточението трябва да ме спаси някой друг, някой, който е готов да повярва на думите ми и на обещанието, че ще бъде възнаграден щедро, когато си възвърна властта.
Корайс се върна в стаята си в къщата, а ние тримата поехме обратно по каменните стъпала. Имаше луна и виждахме ясно. Изчаках Чола Ий да свърне към плажа, където моряците от кораба му дремеха на пясъка, и попитах Гамелан какво мисли.
— Той е цар — отвърна жрецът. — А царете не споделят същите възгледи като мен. Струва ми се, че намеренията му са добри, че наистина желае най-доброто за своя народ. Не долових вълни на омраза към тях, която би била нормална след разрива и детронирането му. Долових в подтекста на думите му и една истина — че онези барони са по-опасни и жестоки от него и дори от капитаните с окървавени ръце, за които той спомена. Ала това са само чувства, неподкрепени с факти или магия. Ако силите ми бяха с мен, дори в непълния си размер, щях да знам повече. А ти какво усети?
— Не повече от теб — казах аз. — Дори по-малко. Нищо за бароните например. Колкото до другото, аз също останах с впечатление, че намеренията на Сарзана са благотворни. — Усмихнах се. — Ако изобщо е възможно подобно определение да приляга на един цар.
Гамелан се изкиска и се обърна към малката къща, която му бях определила. Тръгна към нея, сякаш можеше да я види, и аз се замислих с удивление колко бързо се научаваме да надмогваме слабостите си, ако духът ни е силен. Вече на вратата, Гамелан се обърна към мен и каза:
— Беше… интересно да си поговоря с друг жрец, чиито таланти почти се равняват на моите. Каквито бяха преди, разбира се. С което не искам да омаловажа твоята дарба, Рейли. Но когато Сарзанът говореше за споделеното ни изкуство, се почувствах така, сякаш отново съм в нашия дворец в Ориса и обменям професионални тайни със свой колега. — Въздъхна. — Струва ми се, че трябва да се оставим на течението, както го правехме досега. Може би Сарзанът ще ни помогне да открием пътя към дома. Той наистина е велик магьосник. Може би ще реши да ни помогне, а какво ще поиска в замяна е лесно да отгатнем. Намекът му накрая беше повече от прозрачен. Можем само да се надяваме, че наградата ще си струва цената.