После ми пожела лека нощ и влезе в къщурката.
Оставаше само час до зазоряване. Реших, че ако се опитам да поспя, само ще се мятам в леглото и ще мисля за историята на Сарзана, а дори да подремнех час-два, щях да се събудя раздразнителна и по-уморена, отколкото бях в момента. А и една дълга разходка щеше да изпари виното от кръвта ми.
Слязох на брега и тръгнах бавно по плажа. Отвърнах на поздрава на двама постови, но не ги притесних с празни приказки. Нощта беше мека и спокойна като лятна вечер. Нагазих в топлата като кръв вода и ритнах няколко пъти срещу прилива; нахалството ми вдигна пръски вода, които уловиха лъчите на луната и ме накараха да се кискам щастливо като малко дете. Чувството на доволство, завладяло ме още преди да наближим острова, ме владееше и сега. Само за едно нещо можех да си мечтая и това беше… но мисълта ми убягна, преди да се е оформила докрай.
Стигнах чак до мястото, където потокът се вливаше в морето, и видях, че една от лодките е изтеглена наблизо. Реших да поседна и да изчакам изгрева. Ала романтичното местенце се оказа заето. Дика и Исмет спяха върху един плащ, голи в прегръдките си. Гледката ме изпълни едновременно с доволство и тъга.
Чух стъпки и се обърнах. Беше Полило, поела последния пост преди зазоряване, както правеше често.
Спогледахме се, после сведохме очи към двете жени, които спяха на пясъка.
Наведох се и ги завих с края на плаща. Лека усмивка раздвижи лицето на Дика, но тя не се събуди, не помръдна дори.
После тръгнах назад по плажа.
Сама.
14
На юг към Кония
На следващия ден се хванахме на работа. А работа имаше предостатъчно за всички. Когато приключихме и галерите ни изглеждаха така, сякаш току-що са излезли от корабостроителниците и кръвта от жертвоприношенията още не е изсъхнала по носовете им, онези от нас, които си бяха мечтали да си купят някоя малка лодка, за да си услаждат старините, отдавна се бяха отказали от тази идея. Също като мен Амалрик не си падаше по корабите, приемаше ги като необходимо зло за транспортирането на стоки от едно пристанище до друго; сега обаче моите чувства бяха придобили нова ожесточеност — искаше ми се да съм велик жрец и да павирам проклетото море, така че на никой освен на слабоумните, а в тяхно число включвах всички моряци, да не му потрябва вода за друго освен за къпане.
Негодуванието ми може да ви се стори преувеличено и сигурно наистина изглежда така. Но нека ви разкажа какво се наложи да направим, за да стегнем дори една-единствена галера!
Първо от кораба се сваляше всичко, което може да се свали, за да олекне и да гази възможно най-плитко, а после гребците го придвижваха близо до брега, докато дъното му не остържеше пясъка. След това го извличахме с въжета на плажа и го подпирахме с тежки, подплатени в единия край греди, така че да не се килне след отдръпването на прилива.
След това трябваше да остържем корпуса му от всички полепнали по него водорасли и ракообразни и в процеса на това занимание остъргахме толкова кожа от собствените си ръце, че би стигнала да се изработят колани за цяла армия. А после рачетата и мидите, които бяхме остъргали, умряха и започнаха да се разлагат. Само след няколко часа храбрият ни боен кораб вонеше като пристанищен клозет. Тази задача, както ме осветли Клисара, не изисквала специални умения извън наличието на дебел гъз и малък шлем, така че гвардейките били идеални за целта. Понечих да изръмжа, но видях, че просто е направил опит да се пошегува, и настроението ми се подобри. Поне докато не си дадох сметка, че е редно да дам пример на жените и първа да се захвана със стъргането.
— Бях останала с впечатлението — каза сержант Исмет, която се трудеше на няколко метра от мен, — че ще сме благородни ловкини и така нататък, а не кухненски помощници, които стържат нагара от тези исполински тенджери.
— Първо работата — изръмжах през зъби, — после удоволствието.
Не че ни товареха повече от другите — Чола Ий, Клисара и другите капитани тормозеха моряците повече и от нас. А и задачата, която ни бяха дали, дори не беше най-неприятната. На най-неприятната й дойде ред след като остъргахме дъното на кораба и с нея се заеха дребните нарушители в нашата флотилия — както шепа от моите гвардейки, на които се полагаше по-сурово наказание от ритник по дупето, шамар с опакото на ръката от сержанта или една седмица чистене на клозетите, така и далеч по-многобройната група моряци, които по една или друга причина бяха изпаднали в немилост. Всички изгнили въжета бяха свалени от кораба и струпани на голяма купчина досами водата. Наказателните отряди бяха пратени да разплетат насмолените въжета, нишка по нишка. След това тези нишки трябваше да се набутат в процепите между отделните елементи на корабната обшивка с помощта на чук и един инструмент с формата на тясно длето. Понеже тази задача имаше за цел да запуши евентуалните малки пробойни по корпуса, дори и най-мързеливите моряци работеха усърдно, но въпреки това и просто за всеки случай един особено свиреп оръжейник крачеше напред-назад между работниците с навързано на възли въже в ръка. Беше му забранено да удря гвардейки обаче.