Полило му го беше обяснила простичко:
— Само гвардейки могат да бият гвардейки. — Негодникът измери с поглед мускулите на Полило, прецени ледените й очи и кимна неохотно.
Запушихме цепнатините по описания начин и дойде ред да боядисаме корпуса. Боята представляваше воняща смес от катран, масло и някакви растителни отрови от острова. Отровата уж трябваше да предпази поне за известно време корпуса от нашествието на нови ракообразни, а това беше важно, защото налепите бавеха кораба и го правеха неповратлив, а и рано или късно гадинките пробиваха обшивката. И докато цялата тази дейност кипеше по външните повърхности на кораба, друга кипеше във вътрешността му.
Всичката прогнила дървения трябваше да се подмени — извадихме късмета да открием склад, пълен с изсушен дървен материал, включително одялани дървесни стволове, с които заменихме мачтите, които се бяха нацепили лошо или вътрешността им беше прогнила. Дървенията и палубите намаслихме. В селото и около него намерихме достатъчно въжета, за да подменим стария такелаж.
Не стига това, ами трюмовете и каютите трябваше да се опушат. Чувала съм, че в орисианските корабостроителници за тази цел наемали пътуващ или обучаващ се жрец, който правел заклинание на кораба и всички плъхове, хлебарки и други гадинки измирали. Ала ние не разполагахме с нужните ресурси, поне в началото. Но след като един моряк едва не умря, нагълтал се със сернистите пари от факлите за опушване, реших, че трябва да се направи нещо. Двамата с Гамелан измислихме заклинание, което свърши чудесна работа. Заклинанието се състоеше от миша кръв, останките от няколко корабни насекоми, цветовете на едно нощно цвете с изключително силна миризма, пръст от селското гробище и няколко простички думи на староорисиански. В резултат от усилията ни галерите скоро се отърваха в приемлива степен от разнообразните вредители.
Всичко на кораба беше внимателно проверено, заменено, ако е възможно, и подсилено, ако не. И накрая, след като ремонтните работи приключеха, подпорите биваха избити във връхната точка на прилива и изтиквахме кораба в по-дълбоки води, където да пусне котва и да чака.
И докато този кораб чакаше, друг биваше изтеглен на брега и всичко започваше отначало.
Колкото и да беше изтощително обаче, сред нас все още имаше и такива с достатъчно енергия за други неща, някои похвални, други — не. Забелязах, че Дика прекарва повечето си вечери в компанията на сержант Исмет, после, стига да не бяха дежурни, двете се отправяха с едно-две одеяла под мишница към поляните зад селото. Одобрявах искрено връзката им — разговорите на възглавка са един от най-добрите начини да научиш полезни неща, а моята знаменоска се беше озовавала в ролята на първа полева любовница на не една и две кандидат-офицери в миналото. Исмет умееше и друго — да слага безболезнено край на връзките си, така че нито дисциплината, нито самочувствието на младите й любовници да пострадат.
И други сред нас продължаваха, подновяваха или започваха връзки. Винаги съм си мислила, че корабната романтика е заразна. Но не когато корабът е военен, не когато единственото достъпно усамотение са няколкото минути в преградените с брезент клозети, а най-далечният ти съсед по хамак е на няма и метър от теб.
И отново се появи старият проблем с мъжете. Най-редовно една или друга от гвардейките биваше заговаряна с плътски намерения, понякога учтиво, друг път грубо и дори настоятелно, сякаш моряците имаха божественото право да засеят всяка леха, която се мерне пред погледа им. Не знам защо всички мъже страдат от едно и също заблуждение — че жените, избрали интимната компания на собствения си пол, нещо са се объркали или просто не са имали късмет да попаднат на „истински мъж“. И това не се отнася само за мъже, чието „снаряжение“ е толкова гротескно, че не би посрамило и жребец. Помня, че чух един кльощав писар с тънко гласче да обещава на едра като канара гвардейка „такава любовна нощ, че ще забравиш завинаги онея глупости“. Ха! По-добре ще е онези заблудени нещастници да си убиват времето, като пробиват дупки в мек пясък с прехвалените си сечива, защото така или иначе бъркат любовния акт с копаене на дупки за колове! И не само моряците се държаха така — същият проблем имахме и в казармите си в Ориса всеки път, когато разни богаташчета наминеха да ухажват Маранонската гвардия.