Но стига за това. Достатъчно е да кажа, че кандидат-любовниците бяха отхвърляни по същия начин, по който си предлагаха услугите — някои с усмивка и шега, други с добре насочен удар малко под мястото, където е била прерязана майчината им пъпна връв, и малко над мястото, което, както изглежда, обитават душите им.
Позволих жените ми да бъдат използвани като общи работници, докато не приключихме с ремонта на половината галери, после се намесих и заявих твърдо на Чола Ий, че неговите моряци и войници могат да довършат останалото. Ние имахме друга задача — да подсигурим достатъчно провизии за предстоящото плаване.
Ясно помня първия ни голям лов. Помня как жените дюдюкаха и удряха с копията по щитовете и как огромният глиган изскочи със сумтене от храсталака. Хукна право към мен, бивните му лъщяха в мръсножълто в косата светлина на късния следобед, кръвта от раната на плешката му блестеше. В целия свят останахме само аз като представител на двукраките и глиганът с огромните закривени бивни, който изгрухтя, сведе глава за атака и се наби право на върха на копието ми. Силата на сблъсъка ме отхвърли назад, загубих равновесие и паднах на едно коляно, като успях да забия тъпия край на копието в земята, а животното продължаваше да се нанизва на острия, докато не се спря в кръстачката по средата. Нададе рев до небесата, килна се настрани и умря.
Жените разтуриха стената от копия и хукнаха към мен, като надаваха радостни възгласи. Не им обърнах внимание, а отправих кратка благодарствена молитва към Маранония заедно с молба да се отнесе мило към духа на животното. Бяхме го преследвали дълго и усилно по стръмните склонове в другия край на острова, а то често се бе обръщало в атака с надеждата да пробие стягащия се кордон. А когато го притиснахме до стената, се би сърцато и умря храбро. Полило дълго и разгорещено хвали смелостта му, пригласяха й и други от гвардейките.
За всички нас ловът беше най-благородният начин да си прекараш времето, който отстъпваше единствено на войната. А за някои от жените, онези, които идваха от по-дивите провинции извън Ориса, ловът беше не само хоби, а религиозна церемония. За самата мен ловът беше приятна задача, защото ми даваше възможност да подишам чист въздух, да раздвижа мускулите си, да подложа на тест уменията си да разчитам следи, а и слагаше на трапезата храна, която бях осигурила сама. Но предпочитах други спортове — ориентиране в пресечен терен, катерене по отвесни скали или проследяването на животно до леговището му, а с малко късмет „обектът на наблюдение“ имаше и малки, на които да се порадваш от разстояние. Когато ловувах, предпочитах да убивам набелязания дивеч по най-простичкия начин, да го наближа, преди да ме е усетил, и да сложа край на живота му, преди да го е обхванал страхът.
Интересно беше да наблюдавам как постъпват другите и как темпераментът им се отразява на простичката задача да подсигурим за флотилията месо, което да бъде осолено и опушено. Както вече казах, за Полило ловът беше спорт от най-висша проба. За нея ловът се равняваше на преследването. Обичаше да ловува сама или най-много с още една или две пъргави гвардейки. Подплашваше животното и се впускаше да го преследва, убиваше го с късо копие, а понякога и само с брадвичка, която хвърляше в движение със смъртоносна точност, а накрая прекратяваше мъките на животното с ножа си.
Корайс, от друга страна, твърдеше, че за нея ловът твърде много прилича на работа, при това отегчителна. Ходеше на лов сама и никога не се връщаше с празни ръце. Методът й беше простичък, но труден за изпълнение. Преди да се въоръжи, тя обикаляше набелязания район два или три пъти, обикновено призори и отново привечер. След като придобиеше представа за навиците на животното, което смяташе да убие, се промъкваше нощем или по обед, когато животните спяха, и си намираше скривалище. А когато животното излезеше, за да се нахрани или на водопой, нанасяше своя удар. Предпочиташе къс тежък лък и рядко се налагаше да стреля втори път.