За други ловът беше нещо като светско събитие. Исмет си умираше да организира ловни експедиции с викачи, които да подплашат дивеча към чакащите в засада стрелци, чиито позиции и задачи е планирала и разяснила предварително. Понякога си мислех, че я забавлява самият лов като игра, със своите прецизни ходове и взаимодействие, а убитото животно е по-скоро трофей, нещо като награда за добре изигран мач.
Съобразявахме се с предупреждението на Сарзана да не закачаме неговите зверочовеци — не че на някоя от нас би й хрумнало да ги убива, било за храна или забавление; отбягвахме и животните, които носеха емблемата на своя господар. Придържахме се и към кодекса на ловкините никога да не убиваме съвсем млади животни или такива, които имат малки или са на път да родят. Избирахме само животни и риби, които можеха да се ядат. Не закачахме пъстро оперените птици, нищо че от перата им би станала страхотна украса за шлемовете ни, нито животните с екзотична козина, с която бихме могли да украсим щитовете и ризниците си. След като бъдеха изкормени и одрани, животните се опушваха, мариноваха или консервираха. Птиците, които ловяхме с мрежи или примки, изкормвахме, осолявахме и натъпквахме в качета.
Не се налагаше да губим времето си с риболов — тази задача беше възложена на групи моряци и на делфините на Сарзана. Гледката беше доста зловеща. Моряците трябваше само да нагазят във водата. После делфините подкарваха рибата към тях, точно както овчарските кучета подкарват стадото в кошарата. Водата в залива изведнъж кипваше и се юрваше към нас. Рибите се виждаха ясно в кристалната вода, цели пасажи, които се мъчеха да избягат от прилежните делфини. А после попадаха в обхвата на мрежите, моряците получаваха заповед да ги изтеглят и на плажа се появяваше поредната купчина искрящо сребро, готово за почистване и опушване.
Забелязах, че Сарзанът неизменно участва в тези риболовни „експедиции“ и има грижата част от улова да бъде заделяна за него. Нагазваше в плитката вода край брега — движеше се доста тромаво за човек, който си е изкарвал прехраната от морето — и хвърляше по една-две риби на всеки делфин.
Разказах на Гамелан за това и той се усмихна.
— Нали веднъж вече ти казах, че магията изглежда доста по-натруфена, отколкото е в действителност. Понеже е умен мъж, Сарзанът не хаби силите си със заклинания, когато може да постигне същото с някоя и друга навременна и заслужена награда.
Колкото до зеленчуците, част от тях изсушихме, а останалите запазихме пресни с помощта на подмладяващо заклинание, което направи Сарзанът. Щяха да се запазят пресни поне месец, може би дори два. Яйцата потопихме в лой — така щяха да се запазят три до четири месеца.
Накрая всички галери бяха повече или по-малко готови за отплаване. Вече нямахме търпение да потеглим. До Ориса имаше много левги, а дори не знаехме накъде лежи пътят към къщи. Всички, струва ми се, усещахме, че престоят ни на Тристан е към края си. Време беше да опънем отново платната.
Островът на Сарзана ни даде нещо повече от място да ремонтираме корабите и да попълним запасите си. Даде ни възможност да се отпуснем, да се освободим от напрежението на гонитбата, битките и кръвопролитията, макар всички да си давахме сметка, че сме на половин свят път от Ориса и че моретата, които ни деляха от нея, едва ли тънат в мир и спокойствие.
Само един странен и грозен инцидент опетни това спокойствие.
Бях поела нощно дежурство и тъкмо предавах поста в два след полунощ, когато две гвардейки нахлуха задъхани в стражевата будка. Едната беше Джасена, другата — Еббо, копиеноска, и двете от отделението на Корайс, което бяхме оставили на платото при Сарзана. Отдадоха чест и докладваха, че Корайс е била нападната.
— Какво точно стана?
— Не ни бяха съобщени подробности, капитане — каза Джасена. — Чухме викове, излязохме и заварихме легат Корайс и сержант Бодилон пред сградата, в която ни настаниха. Легат Корайс ни нареди да си вземем оръжията и да ви докладваме по най-бързия начин. Каза, че не е пострадала, но настоя, че трябва да дойдете. Каза също, че няма нужда гвардията да бъде вдигана по тревога.
— Нещо друго?
Джасена се огледа, за да е сигурна, че никой друг няма да я чуе, и дори през нарастващия си гняв, че някой или нещо се е осмелило да нападне една от подчинените ми, аз си отбелязах наум тази проява на професионализъм от нейна страна.