Той така и не попита направо дали може да тръгне с нас, когато напуснем Тристан. Но тази идея сякаш сама пусна корени и накрая всички знаехме, че Сарзанът ще дойде с нас, и тази мисъл ни вдъхваше допълнителен кураж и надежда.
Как точно щеше да ни помогне той и доколко ние можехме да му съдействаме в замяна, също не бяхме обсъждали. Не че Сарзанът мълчеше като риба за своите мечти или какво общо с тях можем да имаме ние — като група или поединично. Не пропускаше да изпробва чара си върху офицерите например. За пръв път го видях в това му качество един следобед в голямата вила на платото. Бях дошла да го търся по молба на Гамелан — трябваше да го попитам дали има власт над ветровете по подобие на пристанищните вещици. Заварих го потънал в разговор с Чола Ий, в същата кръгла стая, където ни беше разказал своята история за възход и падение.
Чух го да казва:
— В думите ви има много мъдрост, адмирале. Ако разполагах с малка група лоялни и опитни морски офицери със свои собствени кораби, нещата може би нямаше да се развият така. Навярно бих могъл да повикам помощ от родните си острови и да запазя трона си. Дадохте ми сериозен повод за размисъл, сър, наистина.
Изкашлях се, преди да вляза. Сарзанът стана да ме посрещне. Обясних му за какво съм дошла и той каза, че контролът върху ветровете бил нещо доста просто и веднага щял да се заеме с подготовката на нужните заклинания. След като той излезе, погледнах Чола Ий и вдигнах многозначително вежда. Стана ми ясно, че е чул приближаването ми, преди да го оповестя с кашлица.
— Е, и? — попита той без капка смущение. — Търся да извлека някаква печалба? Какво лошо има в това? Грешно е само защото вие се биете в името на кауза, така ли? Аз съм наемник, а наемниците винаги се оглеждат за нов работодател. Върнем ли се в Ориса, вашите магистрати ще гледат да ни отпратят по най-бързия начин. И толкова по-добре, защото, честно казано, антипатията ни е взаимна. И аз, и хората ми сме на мнение, че ни изпързаляха здраво, когато ни принудиха да хукнем по петите на проклетия властелин, вместо да си получим заслуженото възнаграждение и обещания дял от плячката. Пък и наистина ли ви интересува, капитане, какво ще правя, след като изпълня дълга си към вас и към Ориса?
— Никак даже, адмирале — отвърнах. — След като изпълните дълга си! Но не преди това!
— Значи пак сме приятели тогава — каза той и издаде онзи пръхтящ звук, който при него минаваше за жизнерадостен смях.
И това беше само един от случаите. Сарзанът прекарваше много време и с Гамелан. Където беше единият, там беше и другият. Улових се, че това ме изпълва с негодувание, странно защо, и побързах да си дръпна юздите. Къде ми беше умът? Да не би да ревнувах или що? Естествено, че велик жрец като Гамелан ще предпочете компанията на друг велик магьосник пред тази на начинаеща идиотка като мен, която знае долу-горе колкото проста селска врачка. Но след като подслушах предложението на Сарзана към Чола Ий, реших, че имам сериозен повод за притеснение. Знаех какъв морков размахва Сарзанът под носа на Гамелан.
Накрая го попитах директно. И както винаги жрецът не се опита да шикалкави.
— Разбира се, че Сарзанът се опитва да спечели подкрепата ми — каза той. — Предлага, след като си върне трона и пълния достъп до предишния си набор от демони и епруветки, да направи велико заклинание срещу другите светове, така че слепотата ми, както физическата, така и тази, която осакати дарбата ми, да бъде отстранена.
Възникна и друг въпрос:
— Всички ние се държим, сякаш сме обсъдили надълго и нашироко желанието на Сарзана и сме се съгласили да му помогнем, макар че подобна дискусия изобщо не се е състояла. Това ми мирише на магия, а на мен никак не ми допада мисълта разни заклинания да ровичкат из главата ми — казах откровено.
— Това не убягва и на мен. Сарзанът призна, че е възможно подсъзнателните му сили да проектират собствените му желания върху други хора, и аз смятам, че става въпрос именно за това. Е, и? Съмнявам се да притежава необходимата сила, за да подчини всички ни на желанията си. Способностите ми може и да спят дълбок сън, но все пак знам, че съзнанието ми би се разбунтувало, ако долавяше подлост в намеренията му.
Една мисъл се зароди в главата ми и се стопи, мисъл, която анализирах чак по-късно: „ето, че се случва отново… мислим си, че знаем нещо със сигурност, макар да няма никакви неоспорими доказателства в полза на това“. Но преди да съм казала каквото и да било, ми хрумна нещо по-важно: