— Какво имате предвид?
— Имам предвид мъже, които предпочитат собствения си пол, или жени като вашите гвардейки, или пък хора от един и същи клан.
Кипнах моментално.
— Смятате, че поведението ни се определя от това с кого се чукаме, така ли?
— Не, не, разбира се, че не — побърза да обясни той. — Засегнах ви, но беше неволно. Опитвам се да кажа, че не знам какво прави вас и вашите гвардейки такива, каквито сте. Но нещо дълбоко в мен ме подтиква да открия тайната. Не заради самия себе си, а заради Кония. Трябва да се научим как да посветим живота и усилията си на нещо по-значимо и голямо от собствения си интерес. Това е услугата, за която искам да ви помоля. Когато вие и вашите жени се върнете в Ориса, дали ще е възможно да пратя двама-трима от най-добрите си съветници и един-двама високопоставени офицери, които имам предвид, стига бароните да не са ги убили вече, за да прекарат известно време с вашата гвардия? Те, разбира се, ще задават множество въпроси, някои неудобни навярно, за да разберат какво определя самоотверженото ви поведение, а после ще се върнат с това знание при мен.
Гневът ми се стопи. Сарзанът се усмихна тъжно.
— Виждате ли? Това, че някой е цар или е бил такъв, още не значи, че не може да обиди някого неволно. Сигурно затова ние, царете, сме се научили да се обграждаме с хлевоусти съветници, които да водят преговори от наше име, иначе току-виж сме казали каквото не трябва и сме предизвикали ненужна война. Още веднъж ви моля да приемете извиненията ми, Рейли, искам да кажа: капитан Антеро. Няма да ви досаждам повече с това. Но когато му дойде времето, мога ли да се надявам, че ще обмислите молбата ми?
От гнева ми не беше останал и помен, дори напротив, обзела ме беше приятна топлина. Не казах нито „да“, нито „не“, а след няколко минути дотича един от зверочовеците на Сарзана и двамата тръгнаха нанякъде.
Стоях и го гледах как се отдалечава. Изключително необикновен човек, особено за цар. Господар на велика нация, но и човек, който прави грешки и не го е страх да си ги признае.
Късно същата нощ, в малките часове, се събудих внезапно. Нямаше причина да скоча така, но се чувствах бодра и нащрек, сякаш бях спала повече от необходимите ми четири-пет часа, а отгоре на това бях направила сутрешната си гимнастика плюс една миля крос. Облякох се тихо и излязох на селската улица. Спрях нерешително за миг, а после тръгнах към издяланите в скалата стъпала, които водеха към платото. Стигнах до охранявания периметър и с лекота се промъкнах край поста. Жената беше нащрек, но денят, в който аз, офицерите или сержантите ми не успеехме да излъжем обикновените редници от гвардията, щеше да е денят, в който да оставим оръжията и да се оттеглим в пенсия. Онази нощ наруших собствените си заповеди, но се чувствах сигурна с меча и кинжала си.
Поех по многобройните стъпала към платото на Сарзана и стигнах до втората площадка, където стъпалата отново излизаха под открито небе. Парапетът на площадката гледаше на юг. Приближих се до него и вперих поглед в нощта. Луната беше едва в първата си четвърт, но светлината на звездите беше достатъчна, за да виждам ясно. Вляво долу се виждаше пристанището и черните чертици на галерите. По-нататък се простираха обграждащите залива носове, които в близките дни щяхме да оставим зад себе си, както и полюсната звезда. Погледът ми се насочи натам. Отначало не съзирах нищо, освен тъмните води на океана и линията на хоризонта, над която започваше звездното небе.
Онова, което видях после, може да бяха най-обикновени фосфоресциращи водорасли сред тъмното море. Може да беше и видение. Дори днес не съм сигурна, затова ще е най-добре да оставя преценката на читателите — или дори на теб, писарю, — като обещавам да опиша само онова, което видях със собствените си очи. Появиха се пламъци, ниски и пръснати по протежение на хоризонта, сякаш пътувахме в пустиня и съзирахме ярко осветени градове само на ден-два път. Но после пламъците се умножиха и си представих, че това са светлинките на далечните кониански острови, и разбрах, че архипелагът е много по-голям, отколкото можех да си го представя. Все по-ярка ставаше светлината им, докато не ме обзе усещането, че се намирам на много по-голяма височина и гледам надолу към непозната долина.