Стоях, вперила поглед в изгърбения остров, който бавно се смаляваше зад нас. Сиво-зелен, зловещ и обрасъл с джунгла, той наистина изглеждаше опасен.
През следващите три дни плавахме все едно ни преследват. Сарзанът беше направил заклинания за вятър, които подпомагаха бягството ни, но както ми каза капитан Стрикер, не смеел да хвърли магия за мъгла, която да ни скрие, от страх, че баронските магьосници може да я „чуят“.
Сарзанът беше променил навиците си. Все повече се застояваше сам в капитанската каюта, която Стрикер му беше отстъпил, а когато все пак излизаше на палубата, даваше ясно да се разбере, че не желае компания.
Острови се издигаха пред нас и се стапяха зад кърмата ни. Някои бяха планински като първия. Други бяха голи скали, стърчащи от разпенения прибой. Трети тънеха в злачна зеленина, а нощем виждахме светлинки на поселища. Чудех се кога ли ще открият присъствието ни. Но това така и не се случи.
Направих опит да отвлека мислите си, като прегледам записките си от уроците на Гамелан. Но всеки път, когато насочех вниманието си към нещо, свързано с магия, бързо се разсейвах, започвах да се прозявам и губех интерес. А понечех ли да подновя уроците ни, неизменно изникваше нещо, което да попречи я на мен, я на Гамелан.
Запълвах времето си с физически упражнения, решена да държа гвардейките си във форма. Наредила бях на сержантите и офицерите по другите кораби да правят същото. Проблемът беше как да се разнообразят тренировките така, че да не се превърнат в скучно и монотонно занимание. Измислила бях за себе си и за всички, които проявяваха интерес, обедна серия от упражнения, която завършваше с придвижване по въже с възли през равни интервали, опънато от палубата чак до реята на фокмачтата. Оттам се залюлявахме към друго въже, което водеше обратно към палубата, с примки през половин метър разстояние, по което трябваше да се премине единствено с помощта на ръцете. Пет обиколки по този маршрут и болката в мускулите прогонваше всяко отегчение.
Бях се облегнала на мачтата, дишах тежко след втората си обиколка за деня и гледах група моряци на главната палуба току под мен. Бяха вързали въже за един харпун и се надяваха да заковат някоя от рибите, които често изскачаха на повърхността близо до кораба.
Видях, че Сарзанът е на палубата. Действията на моряците явно го бяха заинтригували и той тръгна към тях.
Забелязала съм, че моряците рядко уважават друг освен самите себе си, презират всички „сухоземни“, а най-много онези с висок ранг, без значение каква власт държат в ръцете си.
Един от моряците отдаде небрежно чест и каза:
— Началство, ние тука решихме да фанеме некоя риба, ма зверчетата не щат да съдействат нещо. Чухме, че навремето сте били рибар. Или нещо таквоз де, и магьосник също. Бихте ли размахали малко нещо ръце и да кажете там думичките, па дано некоя риба изскочи от водата, а?
Сарзанът го изгледа студено и каза:
— Нямам време за такива неща. Същото важи и за вас. — После пое назад към кърмата.
Моряците го изгледаха възмутено. Онзи, който го беше заговорил, се изплю през борда.
— Май ни туриха на мястото ни, а, момчета. За тоя тип май не струваме и колкот’ лайно на сепия.
— Може пък да е забра’ил рибарските си магийки — каза друг моряк. — Ко въобще е знаел таквиз де. Нема да е първият, дет’ се фали, че я пипа морската магия, а си е пробил път с бързи думи и по оня, още по-бързия начин, кога човек е с гръб към него.
После ме видяха и млъкнаха. Замислих се, после свих рамене. Дори човек като Сарзана, който искрено уважава обикновения народ, имаше право от време на време да изпада в лошо настроение и да вярва, че само небесните създания имат право да го заговарят. Да не забравяме обаче, че същият този човек ни беше посрещнал царски на Тристан, с любезност и интерес към делата на всички ни.
Два дни по-късно се случи нещо още по-странно, макар че по онова време не ми се стори такова. Стоях на палубата след вечеря и се чудех как по дяволите е успял готвачът ни да превърне обикновена яхния от осолена треска, пресни скариди, уловени с мрежа при кърмата, лимони и сушени зеленчуци в нещо, което сякаш е било изстъргано от дъното на океана. Чух тежки стъпки, обърнах се и видях Сарзана. Морякът на руля не му обърна внимание, вперил поглед в звездата, по която му беше наредено да се води.
Със Сарзана се заговорихме за дребни неща, а после изражението му стана сериозно.
— Капитан Антеро, може ли да повдигна един въпрос, който е донякъде неприятен, но слава на боговете, не доведе до сериозни последствия? — попита той и аз кимнах. — Спомняте си нападението срещу легат Корайс, нали?