Как бих могла да го забравя?
— Тогава си спомняте и че нямах представа какво може да е станало, дали не е бил някой местен демон, който е хвърлил око на младата дама? Е, явно съм прибързал с думите си, защото този следобед се замислих за първите си няколко дни на острова, когато на селяните все още беше разрешено да говорят свободно с мен. Е, имаше една млада жена, която изяви желание да ми бъде лична прислужница. Може да е имала и нещо друго наум, не знам. И да е имала обаче, щеше да остане разочарована. Мъж, който е бил лишен от целия си свят, рядко проявява интерес към плътските неща. Така или иначе, една вечер тя останала до късно в спалнята ми, уж да оправя леглото. Бях в друга част на сградата и не знаех, че момичето е там. Конианският офицер, който отговаряше за охраната ми, дойде да ми каже, че навън имало някакъв разтревожен човек, който търсел дъщеря си. Беше бащата на въпросното момиче. Бързо я намерихме, но вместо да избухне в сълзи на облекчение, както очаквах, баща й я шамароса през лицето и й каза никога и за нищо на света да не замръква на платото. Тя избяга, плачеше. Преди баща й да тръгне след нея, го спрях, за да го уверя, че в мое лице нищо не заплашва дъщеря му. А и конианските войници определено нямаха причина да търсят силом плътски удоволствия, защото сред селските моми имаше предостатъчно готови да им услужат доброволно. Мъжът каза, че не заради мен, нито заради войниците се тревожел. Ако дъщеря му искала да легне с някой от тях, това си било нейна работа. Или пък с мен, ако била хвърлила око по-нависоко — честно казано, останах с впечатлението, че дори би я насърчил в подобна амбиция. После каза, че го било страх от стареца. Попитах за какво става въпрос и той каза, че всяка островитянска девойка, особено непорочните, можела да стане негова жертва, ако замръкне навън, или още по-лошо — ако прояви неблагоразумието да заспи под открито небе. Старецът идвал при нея най-напред в съня й, а после и в ужасяващата действителност. Жената приемала охотно прегръдките му в началото, а после, когато съвкуплението станело болезнено и кърваво, започвала да се бори с чудовището. Но тогава било безнадеждно късно. На сутринта от девойката оставало само разкъсано тяло. Точно от това се страхувал, когато дошъл да търси дъщеря си. Казах му, че няма причина да се тревожи, че магията ми е достатъчно силна да защити всички, които ми служат. Ако се съди по случилото се с вашата легатка, стареца не е само легенда. — На лицето на Сарзана се изписа разкаяние. — Ясно е също, че мрежата от заклинания, която бях опънал около имението, не е била достатъчно силна, особено срещу стихийно същество като онзи демон.
Зачаках го да продължи, но той явно беше казал, каквото имаше да казва.
— Благодаря ви — казах аз. — Но защо ми го казвате сега? Онзи инцидент остана в миналото, а легат Корайс сигурно вече го е забравила или поне го е изтикала в някое тъмно кьоше на съзнанието си.
Сарзанът ме погледна странно, после каза:
— Ако трябва да съм откровен, исках да сваля всяко съмнение от моите служители, макар те да са вече свободни и далеч от нас.
Понечих да кажа нещо, но после реших, че ще е по-умно просто да му благодаря отново и да го уверя, че случилото се е забравено.
Поговорихме още малко за това-онова, после той ми пожела лека нощ и си тръгна.
Две нощи по-късно наближихме втората група враждебни острови, за които ни беше предупредил Сарзанът. Тези бяха по-големи и тъмнозеленото на джунглите беше заменено от по-светлите оттенъци на поля и овощни градини. Оттук насетне, каза той, трябвало да плаваме само нощем, а през деня да търсим убежището край бреговете на необитаеми острови; той пък щял да рискува със заклинание за мъгла, когато било възможно. Подчинихме се на желанието му. Колкото повече навлизахме сред островната група по време на нощните си плавания, толкова повече признаци за цивилизация виждахме. Островите целите грееха от светлинки, а на места се открояваха правите нанизи на осветени улици.
Сигурно трябваше да се страхуваме, но вместо страх изпитвахме меланхолия. Нима ни беше отредено да плаваме навеки в мрака, да се промъкваме тайно покрай облагородена суша като тази, където мъже и жени живееха живота си в мир и охолство, без значение на кой господар бяха васали? Кога щяхме отново да зърнем Ориса?
Сарзанът обеща, че ще стигнем неговите острови след седмица, а при силен вятър и по-рано. И тогава вече няма да се крием като банда морски разбойници.