Молехме се да е прав.
Повечето хора знаят какво е да лежиш буден в часовете преди зазоряване, когато и в душата ти, и извън нея има само непрогледна тъма. Това е времето, когато вярваме, че никой никога не ни е обичал, че животът ни е една обречена и лишена от смисъл борба, че краят ни ще е неприятен, а делата ни — бързо забравени.
Тези часове притискаха и мен. Така и не се научих как да превъзмогвам унинието призори, можех само да си повтарям, че не ми е за пръв път, нито ще е за последен.
Процесията от мрачни мисли набиваше крак в главата ми — че съм некадърен офицер и че онези, които на думи ме следват охотно, тайно се подсмиват зад гърба ми; че всичко, с което се захвана, е обречено на неуспех и така нататък, обичайните гадости. Насилих се да мисля за друго. За семейството си. За брат си Амалрик. За майка си Емили. Дори за жената-пантера, чието име носех. Усетих как мрачните мисли започват да се избистрят и скоро ще се разсеят. Въздъхнах облекчено — депресията преминаваше и скоро щях да заспя.
Мислите ми се проясниха, станаха чисти и прозирни като планински поток, като шлифован диамант. Замислих се за казаното от Сарзана предната вечер, а после за метода, по който разбирах коя от гвардейките е виновна за някое дребно нарушение — подозирай най-вече онази, която се обяснява най-многословно. А после объркването понечи да ме загърне отново с плаща си, но аз не се предадох. Спомних си внезапната яснота отпреди малко и поведох борба да си я върна. Бавно и постепенно спечелих битката. И тогава си спомних.
Спомних си стареца. Сетих се, че съм чувала нещо за това или съм го чела някъде. Или пък мама ми е разказвала нещо, макар че едва ли съм била достатъчно голяма, за да го запомня.
Може да го бях чула от войник — войниците обичат да си разказват страшни истории… да, така трябва да е било. Наистина го бях чувала, при това повече от веднъж — първо от една гвардейка, а после от стара селска вещица, която ни беше приютила, мен и патрула, който предвождах, когато нощта ни свари, преди да сме открили разбойниците, тормозещи онази високопланинска местност. Две легенди с принципно еднакво съдържание, разказани от хора, които произхождаха от различни места и които не се познаваха помежду си. Вече си спомнях съвсем ясно — само че легендата не беше за старец, а за жена. За Дъртата вещица, която идвала при някой мъж в съня му, изсмуквала цялата му сила и на сутринта от него оставала само празна черупка. Никой не бил в безопасност, освен… освен ако имал меч. Голата стомана прогонвала Вещицата.
Корайс беше казала, че се е събудила с меч в ръка, а аз знаех, че винаги спи с меч до себе си, освен когато е в родната казарма.
Замислих се за легендата, която ми беше разказал Сарзанът и която така удобно обясняваше случилото се с Корайс. И веднага се запитах защо я беше разказал на мен.
После мислите ми поеха в нова посока — към острата реакция на Сарзана, когато го помолиха да направи простичко рибарско заклинание; спомних си и думите на моряка, че може би изобщо не знае такива заклинания. Спомних си с какво удоволствие Гамелан грабваше въдицата при всяка възможност и колко тромав ми се беше сторил Сарзанът, когато нагази в прибоя, за да възнагради ловуващите за нас делфини — твърде тромав за човек, израсъл на брега на морето.
Ала тези мисли бледнееха в сравнение със следващата — от момента, в който зърнахме Тристан на хоризонта, до мига, в който отплавахме от острова, всички бяхме под властта на необяснимо доволство и безхаберие. Фалшиво чувство за сигурност въпреки тревожните факти — празно село, къщи с кървави петна по пода и стените, казарма, превърната в костница, зверочовеци, които свиреха на инструменти от човешки кости, и какво ли още не.
Какви глупаци сме били!
Не стига това, а бяхме налетели на цар-магьосник и бяхме повярвали безрезервно на твърденията му, че са го заточили лоши хора. Естествено. И логично. Всички бяхме чували за магьосници, които владеят достатъчно сила, за да създават живот от мъртвите, и които винаги използват тази сила за общото благо. Всички бяхме чували за царе с абсолютна власт и колко добронамерени са те по принцип. Откъде би му хрумнало на някой от нас, че ще срещнем такъв цар-магьосник и той няма да е истински светец? Естествено, че Сарзанът ще е съвсем различен от ликантийските властелини.
Глупаци, глупаци, че и отгоре.
Глупаци, които охотно бяха захапали въдицата и сега се канеха да върнат на трона човек, когото цяла една островна нация е прогонила в изгнание.