Не. Ние знаехме… чувствахме… мислехме… знаехме без грам колебание или съмнение.
Вече разбирах защо Сарзанът избра да пътува на нашия кораб — за да е близо до единствения ни жрец, пък бил той и временно безпомощен в магическото изкуство, и до единствения му чирак. Чирачка по-точно. Затова всичките ми опити през последните седмици да се упражнявам в магията и да продължа обучението си при Гамелан се бяха провалили — Сарзанът не искаше разни дребни магийки да развалят собственото му могъщо заклинание.
Нощта наоколо ми беше почервеняла — от гняв, а също и от срам заради глупостта ми, заради идиотизма на всички ни.
Измъкнах се от хамака и се облякох по най-бързия начин. Тръгнах към стълбите за палубата, макар да нямах ясен план в главата. Пътьом реших да събудя без много шум Гамелан и да му кажа до какви изводи съм стигнала. Може пък да беше глупост някаква, може би се поддавах на мрачните си мисли и нищо повече. Не! Това беше реалното, а не онези розови облаци на щастие, в които се носехме безгрижно, откакто стъпихме на проклетия Тристан. Върнах се за меча си. Не с някаква конкретна цел, а защото имах усещането, че може и да ми потрябва в най-скоро време. Точно тогава чух приглушен вик откъм палубата горе, тропот, скърцане на въжета, а след малко и силен плясък.
Хукнах по стълбите с меч в ръка и изскочих на палубата. Всичко тънеше в мир и спокойствие. Близо до носа видях двамата вахтени, взираха се в нощта. В средата на кораба двете дежурни гвардейки обикаляха нащрек импровизираната спалня на открито, където предпочитаха да спят някои от жените. Никой не забеляза появата ми и аз си дадох сметка, че „охраната“ е под влиянието на магия.
Нищо не помръдваше на квартердека. Нямаше и помен от кормчията, нито от помощник-капитана, който трябваше да дежури през нощта. Но дори и без очевидното им отсъствие беше ясно — от особеното полюляване на палубата под краката ми, — че никой не държи руля.
Хукнах нагоре по стъпалата. Вместо да насочва кораба, кормчията седеше опрял гръб в щурвала с отпуснати и разкрачени крака. Главата му се люлееше като на последния пияница. Не усетих вино в дъха му, но очите му бяха оцъклени и той бръщолевеше нещо неразбрано, сякаш е прекалил непростимо с пиенето или е видял нещо толкова ужасно, че умът му се е изключил. Проснат зад него по очи лежеше Клисара, шкиперът на нашата галера, който отговаряше за платната. Собственият му кинжал, онзи с дългото острие, който толкова си обичаше, беше забит дълбоко в гърба му и го бе приковал към палубата. Зад него висяха въжетата, придържащи капитанската лодка към корпуса. Само че лодката я нямаше, а въжетата се влачеха по водата. Изпсувах под нос, после извиках да привлека вниманието на гвардейките и вахтените.
Ясно ми беше какво е станало — Клисара и кормчията бяха принудени с магия да спуснат лодката. Клисара бе намерил в себе си сили да се съпротивлява и беше убит. А убиецът му беше избягал с лодката.
Плъзнах поглед по водата, но от лодката нямаше и помен, виждаха се само тъмните очертания на нови острови.
Мъже и жени скачаха от сън, на палубата и в трюма долу. Хукнах назад към стълбата, глуха за надигащата се врява, и нахълтах в една конкретна каюта.
Която се оказа празна. Сарзанът беше изчезнал.
В същия миг заклинанието се развали и всички прогледнахме.
15
Заровете на исполина
Както сигурно можете да си представите, последвалото съвещание не беше от веселите. Сигнализирали бяхме с фенери за случилото се, така че да ни видят от флагманския кораб на Чола Ий и от другите галери, както и че призори ще има капитанско съвещание. Извадихме късмет, защото първата дневна светлина ни разкри нисък пясъчен нанос на четвърт миля разстояние. Това беше добре дошло, защото съвещанието щеше да е само и единствено за офицери, съвещание, от което останалите не биваше да чуят и дума, защото дискусията щеше да е жлъчна и настървена. Точно каквато се оказа.
Всеки кораб изпрати капитана и шкипера си. Наложи се да натоварим представителите на нашата галера в дългата лодка, не само защото капитанската беше изчезнала, а и защото сметнах за нужно да взема Полило и Корайс в добавка към Гамелан, Стрикер и Дубан, който беше повишен от отговорник на гребците в шкипер след смъртта на Клисара. Дубан, когото и сега не харесвах повече, отколкото когато навикваше гребците си все едно са роби, моментално почна да се чуди на глас защо е необходимо присъствието на цели три жени, две от които очевидно не притежават нужния ранг. Не му отговорих, защото всеки отговор би бил оскърбителен. Полило и Корайс бяха с мен, за да имам до себе си поне двама души, на които да разчитам, докато се разправям с бандата високопоставени пирати.