Колкото до навигатори с техните карти, астролаби и компаси, такива хора нямало сред тях. Местните излизали за риба във водите около острова си, друго не им трябвало. Най-много половин ден в едната посока и още толкова да се върнат, а всяко тукашно момче познавало родните води около селото много преди да го пуснат зад руля. А ако буря отнесе някоя лодка навътре в морето, е, тогава всичко зависело от късмета и боговете. Ако боговете били благосклонни, лодката можело и да намери пътя към родния бряг. Иначе…
От разговорите с рибарите разбрахме, че онова, което търсим, най-вероятно лежи на юг. Отвъд Заровете на Исполина, които били хвърлени там от чудовищни създания в самото начало на историята, след като чудовищата играли на зарове срещу хората и загубили. Мизата били същите тези рибарски островчета. Но трябвало да внимаваме, а най-добре да изчакаме няколко седмици, докато летните бури утихнат.
Само че ние не разполагахме с толкова време. Продължихме напред и с всеки ден островите около нас оредяваха, а морето ставаше по-бурно, браздено от големи зелени вълни, които сякаш идваха от много далеч, събирайки сила по пътя си.
В море като това плаването с малките ни галери беше неприятно и мокро, но вече знаех, че повратливите леки кораби на Чола Ий могат да издържат и на най-силната буря. В крайна сметка бяхме оцелели след гигантските вълни на властелина. Така че, спокойни, макар и с разбъркани стомаси заради силното вълнение, ние се носехме напред, все по-далеч от обитаемите островчета, все по-близо до сърцето на Кония.
Една сутрин, малко след зазоряване, вахтеният забеляза платна на хоризонта. Едно, а после още три, когато скъсихме разстоянието. Свикахме спешно съвещание. Да избегнем ли срещата? Или да се приближим? Чола Ий каза, че трябвало да действаме смело. Имали сме значително числено превъзходство, вероятно сме били и по-бързи, а ако онези се окажели враждебно настроени, е, за гвардейките не знаел, но неговите мъже вече нямали търпение да измият с кръв солта от мечовете си, особено ако се очертавала и някаква плячка. А така сме можели и да изпробваме подхода си на практика, вместо да влезем слепешката в някое пристанище и да попаднем в капан.
Променихме курса си към четирите кораба. Сега плавахме почти право на изток, вятърът духаше дясно на борд и галерите се люшкаха повече и отпреди. Морето ставаше все по-бурно, вятърът набираше сила, заваля и дъжд, който се лееше на пелени по палубите. Още не беше станало обяд, а беше тъмно като в есенна привечер.
— Кат’ гледам, май лошо ни се пише — каза Стрикер. — Онез рибари явно не се шегуваха за летните бури.
Дубан го дръпна към стойката, на която беше прикрепено дългото ни атмосферно стъкло. Тръгнах с тях. Стрикер почука стъклото, прецени нивото, до което беше спаднала течността вътре, и подсвирна.
— М-да — каза Дубан, повишил глас, за да надвика воя на вятъра. — За няма и три часа е спаднало с цял пръст. Няма да ни се размине, капитане.
— Така изглежда — съгласи се Стрикер. — Предупреди сички да се вържат. И сички огньове на галерата да се угасят. Лодките да са вързани двойно, греблата да се подсигурят. — После се обърна към мен. — Кап’тан Антеро, ко обичате. Може ли да пратите от ваш’те гвардейки да помогнат с привързването на товара в трюма? Аз ше пратя мои хора да им казват кое как.
Извиках на Корайс да направи каквото иска Стрикер. Тя кимна, после погледна над рамото ми и очите й се разшириха.
Обърнах се и на свой ред зяпнах. Заради предстоящата буря съвсем бях забравила за конианските кораби. Сега ни деляха само няколкостотин метра и ги виждахме ясно въпреки дъжда. Три от тях бяха сравнително малки, приблизително два пъти колкото нашите галери. Всеки имаше по три мачти с триъгълни платна, високи корпуси и издигната кърмова палуба от средата на кораба до задния край. Ала не те, а четвъртият кораб ни накара да зяпнем.
Беше галера, но такава, каквато нито бях виждала, нито си бях представяла. Реших, че е поне десет пъти по-дълга от нашите кораби и също толкова широка. Имаше само един ред гребла, затова пък изумително дълги. Излизаха от дупки ниско в корпуса и не се виждаше колко мъже се трудят над тях, но нямаше начин да са по-малко от петима или дори шестима на всяка пейка. Над главната палуба имаше още една, голяма почти колкото нея, и още една върху втората. Може би именно последната, най-горна палуба беше отговорна за чудатия вид на галерата, защото крепеше три каюти или по-скоро къщурки с островърхи покриви с извити нагоре ъгли. Дървенията беше покрита с изящна резба. Всички каюти имаха големи кръгли прозорци, люкове със същата форма имаше и по стените на голямата кабина на долната палуба. Тежки парапети обточваха палубите, а стълбите между отделните нива приличаха повече на стълбище между етажите на къща. Накратко, корабът приличаше на двуетажна вила или на малък селски храм, сдобил се незнайно как с корпус и пуснат да плава по морето. В средата на кораба имаше една-единствена мачта с квадратно платно и с двойно спомагателно с триъгълна форма, опънато напреки на дълга рея, която изглеждаше приспособена от дървесен ствол.