— Как е стъклото? — попита Стрикер.
— Продължава да пада!
Стрикер изпсува. Излая цял куп заповеди и работни групи плъзнаха напред по ураганния мостик да приберат платната. Остана само допълнителното на фокмачтата. Главната мачта и реята бяха свалени и чух Стрикер да ругае Дубан, че не ги е свалил още преди час. Остана ми малко време да се запитам дали убийството на Клисара няма да има допълнителни неприятни последствия освен очевидните, защото по отношението на Стрикер към новия щурман ставаше ясно, че не го цени и наполовина колкото стария.
Наредих на гвардейките да слязат в трюма. Полило, пребледняла, ме дръпна настрани и се закле, че предпочита някоя вълна да я отнесе зад борда, отколкото да се задуши от вонята на собственото си повръщано в трюма. Съжалих я и й казах да се върже здраво за парапета на бакборда и да помага при нужда на кормчията. Стрикер вече беше пратил двама мъже при румпела, но дори те с мъка удържаха кораба по курса му. Слязох долу и пратих Дика и още две жени да се погрижат за Гамелан в каютата му, като преди да тръгнат, тихо, но изрично ги предупредих, че ако стане най-лошото, животът на магьосника е по-важен от техния и следва да действат съобразно с това. Те кимнаха с разбиране и хукнаха да изпълнят заповедта.
Върнах се на палубата, вързах въже около кръста си и го затегнах за парапета с три-четири метра свободна дължина, така че да се движа безпрепятствено в рамките на малкия квартердек. Стрикер и Дубан направиха същото.
Ветровете сякаш се надвикваха, издигаха гласове до пронизително кресчендо. Такелажът скърцаше като нож по стъкло. Скоро вълните започнаха да заливат палубата. Добре че бяхме успели да свалим навреме мачтата, защото всеки, дръзнал да излезе на палубата сега, би бил пометен моментално в морето. Сякаш изобщо не бяхме на кораб, а на два квадратни сала — фордека и квартердека, — свързани по неведом начин, които се носят през бурята.
Ала най-странно от всичко беше нещо, което никога няма да чуете от старите моряци, които се хвалят на чашка ракия за преживените бури — времето беше задушно и някак кално като в тропиците. Вълните, които ни заливаха, бяха топли като кръв.
Вятърът ни носеше на юг и нямаше никакъв начин да спазим наредената от Чола Ий посока юг — югоизток. А после от изток ни връхлетя страничен вятър и корабът затанцува по вълните като полудял. Полило се беше придвижила до румпела и напрягаше мишци заедно с двамата моряци в опит да удържат курса. Океанът беше придобил сивкав оттенък, виещият вятър отвяваше пяната от гребените на вълните и браздеше допълнително водата. Трудно беше да се каже къде свършва въздухът и къде започва водата. Ветровете за миг утихнаха и зърнах зад нас друга орисианска галера. После бурята отново я скри.
Страничният вятър отклоняваше кораба ни от курса и Стрикер извика в ухото ми, че има опасност да се обърнем напряко на вятъра. И проблемът не бил само в урагана, добави той. Влачело ни течение, толкова силно, все едно сме яхнали пролетното пълноводие на някоя орисианска река. Задължително било да спуснем плаващата котва. След което ми обясни какво трябвало да се направи. Знаех къде е боцманският склад — в предната част на трюма, затова се добрах някак до един капак в палубата, изчаках паузата между две вълни, отворих го и скочих долу.
Ако на палубата цареше ад, то долу беше още по-зле. Попаднах в лудешки подмятан ковчег, осветен само от мъждивата светлина, процеждаща се през няколко малки прозорчета от дебело стъкло, вградени в тавана. Въздухът беше задушен и вонеше на пот, мръсни тела, баят хляб, плесен, повръщано и лайна. Явно не всичко бе прикрепено навреме — някакъв сандък от камбуза се пързаляше насам-натам и едва не затисна един моряк. Метална посуда дрънчеше по пода, а под подметките на ботушите ми хрущяха чирепи от счупени глинени съдове.
Моряците на Стрикер се справяха с положението кой както може. Някои се опитваха да се развличат с истории и аз се чудех какво толкова намират да си разказват в момент като този. Други се молеха. Трети просто седяха привързани кой където е намерил и чакаха, вперили празни погледи в пространството. Неколцина се преструваха, че не им пука, и играеха на зарове върху едно одеяло, макар да ми се стори, че никой не е съвсем сигурен каква е мизата. Един обаче, стар сивобрад моряк, чието име съм запомнила — Бертулф, надминаваше всички. Беше вързал хамака си за таванските греди, пролазил беше в него и спеше. Знам, че не се правеше на заспал, защото го чух да хърка, а в сравнение с дъха му и отходен канал би ухаел на рози.