Колкото до моите гвардейки, те се справяха доста добре предвид ситуацията. Нямаше признаци на паника и безредие, макар никой да не ги беше подготвил за такова преживяване. Поредното доказателство, че за да ти е лесно в боя, трябва да се потиш здраво на полигона. Взех Клижес и Еббо, и двете силни почти колкото Полило, и трите с клатушкане тръгнахме към предната част на трюма.
Стигнали бяхме почти до стъпалата към главната мачта, когато надуших нещо. Дим! Дървените напоени с катран кораби могат да пламнат като факла за нула време; чувала бях разкази за попаднали в буря кораби, които потъвали не заради вятъра и вълните, а заради избухнал на борда пожар. Стори ми се, че съзирам тънка струйка дим близо до прикрепен към палубата шкаф, в който държаха тенджерите и тавите на готвача. Хукнах натам, махнах резето, вратата се отвори и валмо дим изригна от шкафа. Някой извика „пожар“, чух тропот на крака, удари и крясъци, но не им обърнах внимание. Заоглеждах се трескаво за вода, не видях нищо, остана ми миг, колкото да си дам сметка за иронията на ситуацията, после зърнах вързана за гредите кофа, изтръгнах я и лиснах съдържанието й в шкафа. Вдигна се кълбо от пара, през рева на вятъра вън се чу съскане. Едва не повърнах. Но важното беше, че клозетната кофа свърши работа — димът се разнесе, огънят угасна.
Огледах се за виновника и веднага го забелязах. Готвачът. Беше се свил зад една преградна стена. Тръгнах към него, а той заотстъпва, вдигнал ръце, сякаш да се предпази от удар.
— Аз такова… само малко прахан беше… не съм искал да… мислех, че няма опасност… само колкото да подклада огъня, когато вятърът утихне… — А после и двете му ръце литнаха във въздуха като за молитва и той се срина на пода.
Сант, морякът с разплутия нос, се наведе и избърса мокрото острие на кинжала си в дрехата на трупа. После се изправи, прибра ножа в канията и ме погледна.
— Ко някой е решил да ме убива, по-добре пръв да му видя сметката. — Изсмя се прегракнало. — Пък и това тъпо копеле една риба не можеше да сготви кат’ хората.
Не казах нищо, само минах покрай него. Имах си по-неотложни грижи. Наказанието му беше работа на Стрикер и Дубан, ако изобщо сметнеха, че е извършил някакво престъпление. Аз гледах да не се бъркам в отношенията между моряците и налагането на дисциплина.
Добрахме се до боцманския склад, смъкнахме голяма намотка дебело въже и тръгнахме обратно през трюма към палубата.
Бурята се беше разбесняла още повече, макар че допреди малко това би ми се сторило невъзможно. Вселената се беше свила до нашия кораб и бурята. Едва различавах носа през проливния дъжд. Като следвахме инструкциите на Стрикер, направихме примка и вързахме здраво въжето при кърмата, а после го прехвърлихме през борда. Разликата се усети веднага — корабът спря да се люшка като пияница и курсът се изправи. Появи се обаче едно неприятно подръпване, защото плаващата котва се изпъваше рязко при всяка вълна.
А вълните бяха големи. Зададе се една особено висока, аз успях да сграбча Клижес и да се хвана слепешката за някаква опора, видях Еббо да се хвърля по корем, а после вълната се стовари отгоре ни. Усетих същото завихряне и теглене като при вулканичните вълни, предизвикани от властелина. Ала тази продължи само половин вечност и се оттече. Изправих се, подадох ръка на Клижес… и се смразих, когато погледът ми попадна върху парапета. Вълната беше откъртила цели четири стъпки от него, отнесла го беше, а с него и Еббо! Допълзях дотам и погледнах надолу. Далеч зад кърмата зърнах за миг бяла ръка, а може да е било и плод на въображението ми. Стиснах очи да прогоня стичащата се по лицето ми вода, а когато ги отворих, от ръката нямаше и помен.
Дубан — беше се придвижил до мен — изръмжа:
— Може пък таз жертва да умилостиви бурята.
Едва не го ударих, но каква полза? Може и да беше прав. Отправих към Маранония кратка молитва за копиеноска Еббо и се заклех да направя жертвоприношение за упокой на душата й, когато се върнем в Ориса. За нея, както и за толкова много други мои гвардейки. Но сега не му беше времето за скръб, защото бурята отново ни беше сграбчила в зъбите си и ни разтърсваше свирепо както териерите на брат ми тръскат уловен плъх.
И така до безкрай. Плаващата котва помагаше в известна степен, но недостатъчно. Корабът се тресеше под ударите на заливащите ни вълни и започнах да се чудя още колко ще издържи корпусът на това мъчение. Попитах Стрикер, но той само сви рамене.
Трябваше ни нещо, което да успокои морето. Сигурно за стотен път съжалих, че Гамелан е загубил силата си. Иначе все щеше да измисли някое полезно заклинание, като например да обвие кораба с мехур на спокойствие, дремещо езерце сред бурята или нещо такова. Давах си сметка, че само жрец с изключителна сила би могъл да направи нещо срещу ураган като този. Мислих, мислих — и измислих. Масло. Стрикер бе казал, че в трюма имаме няколко бурета олио за готвене и една-две стомни минерално масло, с което мажехме оръжията да не ръждясват.