Ухилих се до уши — лесна работа. Осени ме точно в онзи момент, в разгара на бурята, заедно със смътен спомен от детството — помня как гледах умърлушено странните драскулки, които, изглежда, значеха нещо за всички останали, но за мен си оставаха пълна загадка, докато един ден най-внезапно не ги навързах и не установих, че вече мога да чета. По подобен начин прогледнах и сега и проумях онова, което Гамелан ми беше разказвал за „единната естествена сила“ на Дженъс Грейклок. Ако теорията на Грейклок беше вярна, в което не се съмнявах, значи имаше много пътища към една и съща цел, толкова, колкото умът на човек или демон може да измисли. Колкото до необходимите материали…
Беше все едно в ума ми е заседнал някакъв брадат педант, като частните учители на брат ми, да речем, само че моят педант наистина си разбираше от работата. Та този тип занарежда в ухото ми: „Масло, хм, да. Маслото е течно, а всички течности имат еднакви свойства, нали така? Следователно номерът е да…“
Номерът беше лесен, а и нямаше нужда да слизам пак в трюма. Грабнах канчето, което висеше на кацата с вода за пиене, закрепена близо до румпела, и го вдигнах пред себе си. Леещият се дъжд го напълни за нула време. Отворих вратата на шкафчето под компасната кутия и открих шишенцето с масло, с което допълваха стъкленото контейнерче на компасната игла. Стъпих стабилно с широко разтворени крака да обера клатушкането на кораба, махнах тапата на шишенцето и капнах няколко капки в канчето с водата.
Думите сякаш сами напираха на езика ми:
… и канчето беше пълно с масло.
Нататък беше лесно — изсипахме пясъка от противопожарните ведра, изчаквахме дъждът да ги напълни, капвахме по няколко капки масло във всяко и после ги изливахме през борда. Полило вложи цялата си сила да държи румпела стабилен, докато ние четиримата изливахме ведро след ведро във водата.
Окуражена от успеха, си пробвах късмета с още едно заклинание. Казах на мъжете да допират всяко ведро до ахтерщевена, преди да го излеят през борда, и занареждах:
Не можах да преценя дали и доколко подейства това заклинание. Маслото сякаш наистина се лепна за кърмата и ни следваше като разлив от огромна бъчва с пробойна, но може да се дължеше и на всмукването, породено от движението на кораба. Във всеки случай не оправда напълно очакванията ми — бях си представяла как кротуваме доволно в средата на спокойно езерце сред бурните води.
Ала частичният успех на второто заклинание не беше толкова важен. Маслото уталожи водата и все по-малко вълни заливаха палубата, особено откъм кърмата. Не че изведнъж се намерихме в безопасност. Ветровете все така виеха и корабът подскачаше както преди.
Имаше и друг проблем — страничното клатене явно разбалансираше кораба и след всяка вълна затаявахме дъх, килнати сякаш в безтегловност, преди галерата да заеме нормалния си стоеж. Може би най-широката част на дъното се пълнеше с вода или пък вълните ни накланяха повече, отколкото бяха предвидили конструкторите на този тип галери. При едно такова накланяне увиснах на ръце от парапета на левия борд, а вързаната за румпела Полило се озова почти директно под мен. Останахме така сякаш цяла вечност, после корабът простена и неохотно политна назад. Дори с плаващата котва и маслото ситуацията не вещаеше нищо добро.
Мина време. Трябва да са били само няколко часа, защото не помня да е ставало тъмно. Помня само вода, вятър и бясно люлеене, което ме блъскаше насам-натам, докато по тялото ми не остана здраво място. Само две неща помня ясно от този период — смених Полило на румпела, а двама други моряци смениха кормчиите. Лицето на Полило беше червено като домат. Първо помислих, че се е зачервила от усилието, но после осъзнах, че й тече кръв. Вятърът беше толкова силен, че режеше кожата като с нож. Заповядах й да слезе долу. Тя ме погледна с празен поглед, после кимна умърлушено. Другият ми спомен е как една вълна ни повдигна, като едва не ни обърна напряко на вятъра, и ни понесе на гребена си, а аз благодарих на Те-Дейт за плаващата котва. Наклонът ни беше толкова голям, че се плъзгахме по вълната едва ли не на калкан. Погледнах надолу й едва не изпищях. В пропастта под нас се виждаше чудовищната конианска галера, с раздрано платно, счупена през средата мачта, пусти палуби, без кормчия. За миг си помислих, че ще се стоварим отгоре й, удар, който щеше да смели на трески и двата кораба, но после галерата изчезна зад нас, погълната от бурята.