Останаха само вятърът, водата и страхът.
А после изведнъж се озовахме под ясно слънчево небе.
Ако бяха само синьото небе и силното слънце, като нищо можехме да решим, че нечия могъща и благотворна магия ни е пренесла в спокойно море посред лято, море, което приканва за любовна разходка с лодка. Уви, бяхме попаднали в гигантски водовъртеж, вълни ни блъскаха от всички страни, вятърът жулеше от всички посоки на компаса. Довя ято чайки и ги отнесе нанякъде.
Зърнах още веднъж конианската галера, подскачаше в пиянски танц по вълните. Право пред нас се издигаха рифове и скали, познах ги по описанията на рибарите — Заровете на Исполина. Течението влачеше и двата кораба към гибел. Огромни скали, рифове и каменни колони стърчаха от полуделия океан. Нямаше и петънце в зелено или дори в кафявото на пръстта, нищо освен голи скали.
Дубан и Стрикер се разкрещяха едновременно на вързаните за пейките гребци да хващат веслата. Дотича Дика да ми каже, че Гамелан искал да се качи на палубата, но аз я пратих обратно със заръка да го държи в каютата. Дори за нас, зрящите, беше трудно да се задържим на палубата.
Моряците успяха някак да вдигнат главната мачта, развиха и част от платното. Това се оказа достатъчно, за да компенсираме течението, и греблата бавно ни изведоха от непосредствената опасност.
Ала нямаше какво да спаси конианския кораб. Течението го тласкаше безмилостно към гибел. От всички островчета и рифове, съставляващи Заровете на Исполина, галерата се насочваше към най-смъртоносните. Остри зъбери стърчаха право нагоре като пръстите на присвита в шепа ръка или по-скоро като зъбите на раззината паст. Между зъберите имаше разстояния, но твърде тесни дори за най-опитния капитан в най-спокойно море. Ескортиращите кораби не се виждаха никъде. Изглежда, бурята ги беше потопила.
През натежалия от водни пръски въздух виждах как конианските моряци се щурат по палубата на галерата и се опитват да импровизират от подръчни материали нещо като платно върху остатъка от пречупената мачта. Успяха да издигнат парче кафяв брезент и се обнадеждих, но само секунди по-късно вятърът го изтръгна. Гребците натискаха трескаво греблата, но явно бяха изпаднали в паника, защото в действията им липсваше всякакъв синхрон. Корабът се наклони и едва не се обърна напряко на вятъра, едва не се удари и в огромна канара, голяма колкото самия него, но в последния момент съдбата се смили и корабът само забърса скалата. Греблата от тази му страна се натрошиха като клечки за зъби. Сега вече конианският кораб беше напълно неуправляем.
Полило, забравила морската си болест, дойде при мен и викна:
— Можем ли да направим нещо?
Не знаех.
— Не може просто да… да ги гледаме как умират — добави тя.
Погледнах Стрикер.
— Капитане?
Той поклати глава.
— Ко нещастното копеле беше по-малко, а морето — по-спокойно, и ако трижди проклетото течение не дърпаше така, сигур’ бихме могли да се приближим, да им хвърлим въже и да ги издърпаме. Но… мама му стара! Нищо не можем направи! — Погледът му ме подмина и се спря върху другия кораб, който все така наближаваше скалите. — Закответе го бе, тъпи копелета такива! Пуснете нек’во желязо във водата!
И сякаш го чуха, защото видях дребни фигурки да се борят с единствената котва, която съзирах на кораба. Спуснаха я, въжето се проточи след нея и на мен ми останаха няколко секунди да се помоля за непознатите моряци и пътници, преди то да се изпъне докрай. Уви, течението не се трогна от тази тънка човешка нишка, влачеше ли, влачеше кораба към унищожението и миг по-късно галерата се разтърси — въжето на котвата се скъса и освободеният му край изплющя по палубата.