И корабът налетя на скалите. Поредната вълна го повдигна и го понесе към разположените в полукръг каменни зъбери. Но имаше и други скали преди тях и конианският кораб се стовари отгоре им. Явно бяха току под повърхността, защото когато вълната се отдръпна, галерата остана набучена, почти изцяло над водата, и аз видях обшивката по дъното й и тарана при носа, издялан в образа на някакъв техен си легендарен звяр. А после морето се надигна и заля главната палуба.
— Нема да се задържи дълго там — каза Стрикер. — Проклетият таран е тежък и скоро ше й пречупи гръбнака.
Погледнах го и той отвърна на погледа ми. Понечи да каже нещо, отказа се, после пак отвори уста, а накрая я затвори ядно и тръсна глава.
От галерата най-сетне ни видяха, все повече лица се обръщаха към нас, хората махаха трескаво с ръце, умоляваха ни да направим нещо, каквото и да било.
— Ако ми дадеш достатъчно моряци за лодката, ще се опитам да ги изтегля — казах аз.
— Абсурд — каза Стрикер. — Не и в море кат’ т’ва.
— А ако мина оттам? — Посочих му едно място оттатък извивката на зъберите. Течението ги заобикаляше от двете страни и продължаваше напред и ми се стори, че вътре в образувания от зъберите и течението кръг морето е спокойно, точно както висока стена разделя ураганен вятър и пази завет на прислонилите се под нея. — Ако се придвижим по посока на вятъра и спрем, не може ли да проврем лодка между зъберите и да се приближим изотзад?
Дубан слушаше разговора ни.
— Аз на такваз лодка се не качвам! И проклет да съм, ако пусна и моряците си на нея.
Стрикер се обърна и го погледна. Бившият отговорник на гребците сведе очи. Може би точно това определи решението на Стрикер. Така или иначе, той се обърна отново към мен и кимна.
— Права си. Тря’а да направим нещо. Иначе морските богове ще надушат страха ни и ще подпечатат същата съдба и за нас. Освен т’ва — добави той — на оная галера може да има богаташчета, готови да позлатят спасителите си, а някъде сигурно има семейства, дет’ биха дали мило и драго да получат труп, който да погребат кат’ хората. Дубан, ще направим както тя иска!
Разбира се, нямаше начин един моряк наемник да остави дори беглото впечатление у слушателите си, че е способен на съчувствие или че прави нещо просто от добро сърце. Често си спомням за онзи момент и се надявам боговете да дадат на Стрикер миг-два почивка от каквито там ужаси са му отредили заради сторените грехове.
Дубан се навъси, но даде нужните заповеди. Греблата се задвижиха и поехме бавно напред покрай рифовете. Откъм конианския кораб отново се размахаха ръце, ала този път в израз на гняв. Лесно ми беше да си представя писъците и виковете им при мисълта, че ги изоставяме; стори ми се, че ги чувам дори, макар че това би било невъзможно заради воя на вятъра.
Промъкнахме се покрай прегръдката на зъберите и се оставихме за кратко на течението. После завихме с помощта на греблата, за да излезем от задната им страна. Оказа се, че съм била права — и тук мъртвото течение беше силно, но морето не вилнееше и наполовина колкото преди. Не че имах време да се оглеждам — бях твърде заета да омагьосвам вода в масло и да я изливам през борда. Когато стигнахме набелязаната позиция, Стрикер ми извика.
Петнайсетина моряци се бяха събрали под квартердека. Стрикер попита има ли желаещи за лодката. Никой не помръдна. Не бях и очаквала да има доброволци. Тогава обаче се появи втората изненада за този ден: кльощавият злобар с острата като кинжал брадичка, който все се мъкнеше със Сант, изпсува под нос, изплю се на палубата, изтри плюнката с голата си пета и пристъпи напред, без да каже нещо повече.
— Ще те компенсирам, Фин — каза Стрикер и така научих името на кльощьото.
— Да бе — изръмжа ходещият скелет. — Нищо не ща от тебе, капитане. — Обърна се, плъзна поглед по другите моряци и излая шест имена, сред които и това на Сант. — Ко не друго, поне да се удавя с другарите си по чашка — каза той. — Вие поне знаете как да гребете кат’ хората. — Погледна към една от дългите лодки. — Ше ни тря’ат четири… не, осем празни бъчонки. Четири вържете под пейките, та да не потънем, кога вие, жабари такива, ни ръгнете в скалите. Другите четири ги вържете в хамаци и ги закачете на стометрово въже за шамандура. Едно каче напълнете с вода и глейте да има храна за два дни, в случай че морето ни отнесе и тия тука седят с палци в задника, щот’ не бързат да ни спасят; и резервни гребла също.
После се обърна към мен.
— Ше додат ли от кучките? Четири ша додат добре, по-силнички да са и да могат да плуват.