— Имаш ги — казах, без да се засягам. Фин си беше гаден кучи син, нямаше две мнения по въпроса. Обърнах се към жените на палубата.
— Желаещи?
И естествено, всички пристъпиха напред. Не си направих труда да видя дали някой от мъжете на Стрикер е имал доблестта да се засрами — за тях това без съмнение беше само поредното доказателство, че жени нямат място на борда на кораб, ако не за друго, то защото са пълни глупачки. Избрах четири — пак Клижес, после стрелкинята Локрис, канех се да назова и прашкарка Дацис, която беше по-жилава и от Клижес, когато видях как ме гледа Полило.
И отново проявих слабост, макар да знаех, че е пълна глупост да пусна двама офицери в море като това.
Всичко стана доста по-бързо, отколкото ми отне да ти го разкажа, писарю, и скоро лодката беше готова. Качихме се, прехвърлиха ни през борда и се приготвиха да ни спуснат с въжета до водата. Седях на кърмата с Фин. Той следеше напрегнато вълните, после извика: „Давай!“ и моряците при парапета отпуснаха въжетата. С този вдъхновяващ вик пльоснахме в бурното море.
Гребците моментално извадиха веслата и загребаха трескаво да отдалечат лодката от галерата. Родният ни кораб се беше превърнал в смъртен враг, капан опасен колкото зъберите, към които се бяхме насочили. От лодката гледната точка беше много различна — видимостта ни беше силно ограничена, не по-далеч от следващата вълна, а вълнението ни подмяташе както си иска. От кораба сигурно е изглеждало страшничко, но тук долу слънцето напичаше и въпреки люлеенето беше почти приятно.
Открих, че съм се ухилила до уши, забеляза го и Фин.
— Исках да додеш, щото имаш магия в костите. Накрая сигур’ ше те дъвче некой демон зарад черна магия, ама нема да се удавиш, затуй си ни на късмет — каза той и се изплю през борда. Явно това беше предпочитаният от него препинателен знак за край на изречението.
Отначало не виждахме конианския кораб, защото оставаше зад скалния пръстен. Морето се плискаше с рев в основата на зъберите и идеята ми изведнъж започна да изглежда адски глупава. За разлика от мен, Фин не изглеждаше разтревожен.
— Греблата горе… добре, броя… греби! Греби! Греби! — И се стрелнахме между двата най-близки зъбера все едно бяха колони на мост, а лодката ни беше кану, участващо в речна гонка през лятото.
Преминахме от другата страна и се завъртяхме диво, повлечени от теченията. Сега вече виждах конианския кораб. Видях го и изпсувах. Галерата буквално се огъваше през средата под комбинираното въздействие на рифа, вълните и тежкия таран при носа, които усукваха кила. Вълните заливаха палубите, островърхите покриви на каютите бяха станали на трески. Корпусът се люшкаше върху рифовете и жалното скърцане на обшивката се чуваше дори през воя на вятъра.
Ала още имаше оцелели — пълзяха по палубите, стискаха изпотрошените парапети. Водата около кораба носеше отломки, зърнах и трупове между тях. А после се чу страховит трясък и корабът се сцепи на две. Предната половина се отдели моментално от задържащия я риф и се плъзна, завъртя се, блъсна се в една от скалните колони и се сцепи на парчета.
Сега върху рифа беше останала само кърмовата част, набучена на острите скали.
— Ше вземем к’вото можем — нареди Фин, сочеше впилите се в кърмата моряци, и лодката ни пое натам. В същия миг оцелелите ни видяха и отново започнаха да викат, да размахват ръце, да молят за помощ, макар че гласовете им не стигаха до нас. Някакъв мъж скочи върху парапета, застина за миг така и макар да му давахме трескаво сигнали, скочи в прибоя. Главата и ръцете му изскочиха за миг над повърхността, после нещастникът потъна и не изплува.
— Тъпак! — изръмжа Фин. — Кат’ се приближим, тогаз да скачат. Или да се пуснат по въжета. После ше се фанат за шамандурата… Жалко, че нямаме стълби — каза той толкова спокойно, сякаш разказваше моряшка история в някоя пристанищна кръчма. — Със стълби е най-лесно, кога има таквиз вълни.
Зачудих се какво ли е станало с конианските лодки. Не видях нито една и реших, че или са ги спуснали веднага след като галерата се наниза на рифа, или бурята ги е отнесла преди това. А после видях една да виси при кърмата.
Вече бяхме толкова близо, че различавах отделни лица. Не знам колко души бяха останали на кораба. Десет, двайсет, трийсет може би. Но след всяка помитаща палубата вълна виждах все по-малко. Успях да се изправя, като опрях колене в гърба на Полило, свих длани пред устата си и извиках: „Сега! Сега!“, после размахах ръце и засочих нашата лодка.