Първо един, после още моряци скочиха през борда. Някои хвърляха пред себе си дървени отломки, които да използват вместо салове, други си бяха приспособили шамандури, трети скачаха с празни ръце с надеждата да стигнат с плуване до лодката или да намерят нещо подходящо сред отломките, на което да се закрепят, докато ги изтеглим.
И тогава я видях. Не знам защо реших, че е жена — като нищо можеше да е дългокос мъж. Но по някаква причина бях сигурна. Облечена беше в бяло от главата до петите и мокрите дрехи лепнеха по тялото й. Добре че беше топло, иначе да е замръзнала за броени минути. Беше излязла от едната потрошена каюта на горната палуба и сега стоеше при парапета и се оглеждаше. Като че ли не ни виждаше. Държеше се така, сякаш е в шок, а може да беше и ранена.
Викахме и крещяхме, но тя така и не ни забелязваше. Накрая погледна надолу и видя лодката. Кълна се, че се усмихна. А после с много бавни и предпазливи движения се покатери върху парапета, изправи се, все едно се готви за показен скок в любимия си речен вир, но вятърът изду внезапно дрехите й, събори я и тя политна надолу. Превъртя се два пъти, падна във водата и потъна.
Водена не от мисъл, а от някакъв инстинкт, който взе решението вместо мен, аз се метнах в бурните води. Изскочих над повърхността и заплувах към мястото, където я бях видяла да потъва, а течението се пънеше да ме повлече към скалите. Солената вода пареше очите ми, но аз виждах съвсем ясно, виждах кафявото, черното и сивото на опасно близките скали, виждах надвисналото над мен и покрито с рачета дъно на галерата… а после зърнах и нещо бяло.
Задържа се миг на повърхността, после отново изчезна. Свих се в кръста и ритнах силно с крака, заплувах трескаво под водата, надолу и надолу, протегнах ръце, усетих с пръстите си някакъв плат, коприна, стиснах го и го дръпнах към себе си, усетих и размаханите безсилно ръце, след което заритах към повърхността.
Изскочихме над водата и си поех жадно въздух, като се борех едновременно с ръцете й, които се мъчеха да ме завлекат обратно към дъното; накрая успях да промуша едната си ръка под шията й, а другата — под мишницата, хватка, която я принуди да се обърне по гръб, а след това заплувах с горящи от усилието дробове. Накрая усетих силни ръце, ръце, които можеха да са единствено на Полило, да ме сграбчват и да ме измъкват, мен и онази, която бях спасила, от смъртоносната прегръдка на морето.
16
Принцеса Зиа
Следващият ми спомен е как отварям очи и виждам мрачната и едновременно с това язвителна физиономия на Корайс. Опитваше се да придържа главата ми с едната си ръка, докато надига голяма чаша с другата. Каютата вонеше като мръсен кръчмарски парцал.
— Стига си се дърпала, капитане — каза тя. — Разливаш хубавата ракия.
Чак тогава осъзнах какво правя и спрях. Разтворих устни и изгълтах послушно съдържанието на чашата. Ракията подпали стомаха и прочисти главата ми.
— Благодаря — промълвих. — Вече се чувствам като нова… струва ми се.
Подръпнах предницата на нощницата си, подгизнала от разлятата ракия. Кожата ми лепнеше неприятно.
— Май от гърдите ми тече алкохол вместо мляко — засмях се. — Представяш ли си какво биха казали от Гилдията на дойките?
Корайс изсумтя:
— За пръв път ми отказваш питие, капитане. Да не би да си отказала ракията? Така де, вече си по-горе от нас, общуваш си с магьосници и така нататък.
— Мери си приказките — озъбих й се на шега. — Гамелан ми показа едно заклинание, което превръща нахални легатки в плацента.
— Стига да е плацента на легатка, нямам нищо против — отвърна Корайс и напълни отново чашата.
Навън цареше мир и спокойствие. Кротко слънце напичаше през вратата на каютата; миришеше на лениво топло море. Заляха ме спомени и скочих като опарена.
— Какво стана със…
Корайс ми затвори устата с чашата.
— За всичко сме се погрижили — успокои ме тя. — Хайде, пий. По нареждане на Гамелан. Две чаши ракия, подсладени с нещо за проясняване на мозъка, което Исмет стри на прах по негова заповед.
Взех чашата и докато отпивах от еликсира, Корайс ми разказа какво е станало. Първо, заповедите, които съм била избълвала, когато ме изтеглили обратно на кораба, вече били изпълнени. Не помнех да съм давала заповеди — последният ми спомен беше за студената и мокра прегръдка на Полило, — но не го казах на Корайс, защото противното би значело да налея още масло в сарказма й. Каза също, че сме се измъкнали от бурята без повече злополуки и като цяло загубите ни изглеждали минимални. Спасени били тринайсет конианци, сред които няколко с дребни наранявания. За всички били положени необходимите грижи.