— А ти за пореден път доказа, че може и да не си най-добрият командир в историята на Маранонската гвардия, но безспорно си командирът с най-голям късмет!
— Водаческите си достойнства ще обсъждам с теб по-късно — изръмжах аз, като с мъка сдържах смеха си. Особеното чувство за хумор на Корайс ми подейства добре и ми напомни за общите ни преживявания — от самото начало та до ден-днешен. Заедно се бяхме потили на тренировъчния плац, ругали ни бяха едни и същи устати инструкторки, изпълнявали бяхме еднакви безумни заповеди, наредени от висшестоящи офицери със съмнителна интелигентност. Накратко, бяхме сестри и по време, не само по оръжие.
— Така значи — не ми остана длъжна Корайс. — Лошите новини ще ги оставим за по-късно, а сега ще чуем само добрите. Готово, о, превелика капитанке, ти, която си красива, колкото си мъдра, и си мъдра, колкото си…
— Да ти набутам мръсна набедрена превръзка в устата, легат — казах спокойно. — Разкажи ми за тоя твой прехвален „късмет“, дето уж бил мой.
— Късмет, и още как. От всички хора на света ти успя да спасиш не друг, а принцеса. Конианска принцеса при това.
Зяпнах.
— Значи онази жена…
Корайс кимна.
— Точно. Онова сладко девойче, дето го измъкна от морето, е царска особа, обект на безмерна почит като дирника на кръчмар в деня преди заплата. Не коя да е при това, а самата принцеса Зиа, дъщеря на един от членовете на конианския управителен съвет! И сега ще ни посрещнат като герои, а не като престъпници! Ще ни дадат всичко каквото поискаме!
Сведох поглед към празната чаша. Не знам какво беше турил Гамелан в ракията, но определено изостряше ума, дори малко повече, отколкото ми се искаше в момента. Там, където Корайс съзираше късмет, аз виждах потенциални неприятности. Какви точно, още не можех да преценя. Скрих предчувствията си от Корайс обаче. Нямаше смисъл да й развалям настроението с циничните си съмнения.
— От твоята уста в ушите на боговете, Корайс — казах и станах от леглото. — Добре ще е да се видя с царския ни улов, преди денят да е свършил.
Съблякох полятата с ракия туника и се поизмих, като се чудех как да се натруфя по подходящ за среща с принцеса начин.
— Още нещо, капитане — каза Корайс. — Сигналчикът на Чола Ий цяла сутрин размахва знаменца като чайка със запек. Адмиралът иска съвещание. Спешно.
— И ще го получи — казах аз. — Кажи да му пратят поздрави от мен и че може да заповяда на кораба ми.
Корайс излезе. Прекратих временно заниманията с тоалета си, за да се погледна в огледалото. Отдавна не се бях допитвала до него. Приключенията ни досега може да бяха съсипали нервите ми, но не и външния ми вид. Кожата ми грееше от здраве, слънцето беше изсветлило косата ми почти до бяло, без да я изсуши, а фигурата ми беше стегната въпреки трупащите се годинки. Скулите ми изглеждаха по-високи отпреди, бузите ми попадаха в сянката им и всичко това придаваше допълнителна плътност на устните ми. Очите ми бяха ясносини, с тънки бръчици в краищата, бръчици, които говореха за авторитет и бяха дори привлекателни, защото прибавяха малко от стипчивостта на отлежало вино към момичешката ми хубост.
Ако си мислиш, че този оглед беше породен от суета, писарю, значи грешиш. Откакто се бях примирила с обучението при Гамелан, най-редовно се сещах за ефекта, който според думите на брат ми оказало интензивното практикуване на магия върху Дженъс Грейклок. Магията изтощила тялото му и той остарял видимо. Е, вярно, че Амалрик имаше предвид експериментите на Дженъс с черна магия, но това по никакъв начин не успокояваше страховете ми. Така че направеният оглед ми донесе повече облекчение, отколкото задоволство.
Добре де, имаше и зрънце суета, признавам, и тя засягаше кожата ми, която винаги съм смятала за най-привлекателната си черта. Както казах, кожата ми буквално грееше от здраве и това искрено ме зарадва. И си помислих: нищо не заруменява така страните на една жена, колкото щипка власт.
Сложих си от любимия парфюм с аромат на портокалови цветове и се наконтих с най-хубавата си униформа. Стегнах на кръста си портупея с меча, закачих си златната капитанска брошка, сложих си обиците с копието и факлата. Огледах се за последно в огледалото като момиченце, дето се конти с дрехите на майка си.
— Умопомрачителна си, Рейли — вдъхнах си кураж на глас и излязох да се срещна с принцесата.