Корабният дърводелец — истински магьосник, ако питате мен, — беше измагьосал достатъчно място до каютата на Гамелан, където да създаде уютни, пък макар и миниатюрни покои за високопоставената ни гостенка. Вдигнах ръка да почукам на вратата, когато чух отвътре гласове.
Първият кудкудякаше като недоволна кокошка:
— Хайде, хайде, милейди. Знам колко мразите вкуса на алкохол, но наистина трябва да изпиете това. Онзи дърт магьосник може и да е сляп, благословена да е душата му, но знае как да забърка хубава отвара, дето да ви върне силиците. Дори скъпата ми покойна баба не би го направила толкова добре, а тя беше любимка на всички благородни дами, когато се чувстваха неразположени.
Гласът, който отговори, беше млад и забележително сладък.
— О, добре де, Азтарте. Не че имам нужда. Малко съм уморена, нищо повече. Но предпочитам да го изпия, отколкото да ме тормозиш така.
Чу се шумолене, звуци от изискано преглъщане, последвани от изненадано ахване.
— О, богове! Толкова е силно, че останах без дъх. Но не е и наполовина толкова ужасно, колкото очаквах. — Още шумолене и преглъщане. — Ммм. Даже е приятно. И колкото повече пиеш, толкова по-добър става вкусът му. Трябва да призная, че настроението ми е на път да се подобри значително. Май ще променя мнението си за алкохолните напитки. Явно досега са ми предлагали само долнокачествена ракия.
— Ето, видяхте ли, принцесо Зиа — продължи да натяква другата жена, — добре е да слушате бедната си Азтарте. Аз искам само най-доброто за вас. Още от деня, в който скъпата ви майка, нека почива в мир, прати да ме доведат от мойто село, за да ви кърмя.
Принцесата се изкиска. Звукът беше прекрасен, като от струните на лира.
— Да де, само че и до ден-днешен още ме мислиш за онова бебе, дето си го гушкала. Не каза ли, че магьосникът заръчал да изпия две чаши от еликсира? Хайде, нямам търпение да изпия и втората.
Звуци от налята в чаша течност и жадно преглъщане. После:
— Кажи ми, Азтарте, на кого трябва да благодаря за чудодейното ни избавление? Щяхме да сме на морското дъно като другите — горките, толкова ми е жал за тях, — ако тези смели хора не бяха рискували живота си.
— Спасителната лодка е била спусната по заповед на капитан Антеро — каза жената. — И пак капитанът ви измъкна от водата.
— Капитан ли? — попита озадачено принцесата. — Съвсем ясно си спомням, че от водата ме измъкна жена! Тогава ми се стори странно, но понеже се давех, не обърнах особено внимание. — Гласът й спадна с един тон в израз на разочарование. — Добре де, сега разбирам, че не може да е било така. Сигурно съм я сънувала. Но какъв сън беше само, Азтарте! По-красива жена никога не бях виждала. Ръцете и краката й бяха толкова женствени, но и атлетични също. Косата й се носеше по водата зад нея като гривата на златист кон, който лети през морето. Забележително видение, признай. Уви, явно е било само това — видение. Представи си само какво би било, ако жени като нас можеха да извършват такива геройства.
— Ама, милейди — побърза да каже жената, — то не беше… — В този миг почуках и я прекъснах насред изречението.
Кратка тишина, после Зиа каза:
— Влезте.
Направих го и се поклоних ниско.
— Капитан Антеро, ваше височество — казах. — На вашите услуги.
Принцеса Зиа изгуби ума и дума, само ме гледаше ококорено от възглавките си. Самата аз онемях за миг. Принцесата беше изящно същество — смугла като Корайс и стройна като нея, но макар да лежеше в леглото, виждах, че е висока почти колкото мен. Облечена беше с бяла роба от плътна материя, отстъпена й от някого за временно ползване, но я носеше по начин, подходящ за много по-изискана дреха. Косата й се спускаше на дълги черни вълни, които блестяха под галещите лъчи на слънцето. Очите й бяха големи черни вирове, клокочещи с енергията и младостта на осемнайсетгодишните. Тъмни вежди се извиваха над очите, подчертавайки високите скули и аристократичния нос. Устните й бяха с естествения цвят на роза, може би съвсем мъничко по-плътни за девойка, но само ако предпочитате хладната девича хубост пред зрялата чувственост.
Страните й поруменяха смутено под преценяващия ми поглед. А после тя дойде на себе си и плесна възторжено с ръце.
— Виждаш ли, Азтарте, не съм сънувала! Наистина ме е спасила жена.
Сивокосата слугиня поклати глава, с което приведе в движение множеството пластове на двойната си брадичка.
— Нали това се опитвах да ви кажа, ваше височество… че капитан Антеро е жена. Жена-воин, благословена да е душата й. Слава на боговете, че тя ви се притече на помощ, а не някой от пиратите, дето ги виждам на тоз кораб. Божке, добродетелта ви не би оцеляла и минутка сред такива като тях.