Принцесата скочи на крака и това бурно движение разтвори робата й и ме дари с изглед към високи кръгли гърди със зърна като горски ягоди и нежнорозовите листенца на пола й, обезкосмени като на малко момиченце. За миг си помислих, че ще ме прегърне, но тя отново се изчерви, забелязала жадния ми поглед, и побърза да прикрие голотата си. Но не докрай, както не убягна на вниманието ми.
А после каза официално:
— Дължа ви живота си, капитан Антеро. И което е по-важно, дължа ви живота на дванайсет свои сънародници, включително този на Азтарте, която ми е по-скъпа от всеки друг… освен баща ми, разбира се.
Азтарте премляска доволно при това признание.
— Много сте мила, принцесо — каза тя, а после извърна към мен кафявите си очи, които ми се сториха стряскащо млади върху това старо лице. — Трябва да ви кажа, капитане, че вече се бях отписала, когато онова ваше огромно женище — май се казва Полило, ако не греша — ме стисна за косата и ме измъкна като да бях риба, дето току-що е захапала стръвта.
Отново се поклоних ниско.
— Направихме само онова, което би направил всеки цивилизован човек — казах. — Ако ние бяхме изпаднали в подобно затруднение, вашите хора биха направили същото.
— Не съм толкова сигурна, капитане — каза Зиа. — Ние сме подозрителен народ, а вие, изглежда, не сте от тук.
— Така е, милейди — отвърнах. — Нашите владетели ни пратиха на важна мисия, която изпълнихме успешно, но после изгубихме пътя. Когато ни връхлетя бурята, плавахме към вашите земи с надеждата да намерим помощ и напътствия.
Принцеса Зиа се засмя. Смехът й беше истинско блаженство за ушите ми.
— И ще ги получите — каза тя. — Ще говоря за вас с баща си — лорд Канара. Обещавам ви, че той с радост ще използва влиянието си. В края на краищата вие спасихте единственото му дете.
Тъкмо се канех да й благодаря, когато на вратата се почука. Беше Корайс.
— Извинете, капитане. Лодката на адмирала е на път — каза тя, местеше поглед между мен и принцесата.
— Идвам след минутка, легат — казах аз и Корайс отдаде чест с толкова старание, че явно искаше да впечатли Зиа от мое име. После излезе и затвори вратата.
— Ако ме извините, принцесо — казах аз. — Дългът ме зове.
Погледът й изгуби част от светлика си.
— Разбира се — каза тя. — Той все пак е адмирал и трябва да изпълните нарежданията му.
Това ме накара да се засмея.
— Всъщност, милейди, той изпълнява моите. В тази флотилия адмиралът изпълнява моите заповеди.
Зиа грейна.
— О! — възкликна тя. — Жена да командва! Трябва пак да си поговорим, капитане, скоро.
Протегна ръка към мен. Наведох се и допрях устни до нежната й плът. Тя потръпна. Изправих се, притеснена от горещината, която се сбираше между бедрата ми, и се сбогувах вдървено.
Чола Ий крачеше нервно в каютата ми. Наредила бях на съквартирантките си да си изнесат нещата, да измислят отнякъде маса и столове, както и разхладителни напитки. Освен че крачеше гневно, адмиралът беше и сам. Което означаваше, че предпочита да няма свидетели на разговора ни.
— Вкара ни в голяма беда, капитан Антеро — озъби се той още щом влязох. — И ако не действаме бързо, ще ни съдерат кожицата от бой, ако не и по-лошо.
Обвинението му ме свари неподготвена.
— Какво съм направила?
— Спаси онези кониански копелета, какво — почти викна той. — Няма да споря, че беше храбра постъпка, но и адски глупава освен това.
— И откога спасяването на хора е глупаво? — попитах. — Мислех, че да окажеш помощ на свой събрат по съдба е един от неписаните закони на морето.
— Във вашите морета може и да е така. Не и в моето обаче. Още по-малко в тези води.
Не знаех как да му отвърна, още повече че се досещах откъде идват притесненията му. Чола Ий ме погледна, после пое дълбоко дъх и се овладя.
— Виж, капитане, преживяхме какво ли не заедно. Не те харесвам особено — достатъчно откровен съм да го призная, а и подозирам, че чувствата са взаимни. Но видях достатъчно, за да спечелиш уважението ми. Само че сега сме в голяма беда и няма смисъл да размахвам обвинително пръст, за което се извинявам. Не ни остана време да поговорим след онази история със Сарзана и точно това е в основата на неприятностите ни.