Тревогата, която ме глождеше, откакто Корайс ме бе събудила, нарасна главоломно. Проумяла внезапно реалната ситуация, аз се тръшнах на един стол и налях две чаши силно вино. Чола Ий кимна, прочел по лицето ми, че няма нужда да обяснява повече, и седна срещу мен. Пресушихме на един дъх чашите и ги напълнихме отново.
— Както аз виждам нещата — каза Чола Ий, — всичко, казано ни от Сарзана, е било лъжа. И то лъжа, която противоречи диаметрално на истината. Той е бил абсолютен мръсник и тъкмо заради това са го намразили конианците. Не са можели да го убият заради проклятието. За това поне ни е казал истината. Всеки конианец, който убие цар, е обречен. Затова са постъпили по единствения възможен начин — заточили са го на далечен остров. А после са събрали всички магьосници и вещици в царството и са направили заклинание, което да го държи там.
— А после се появяваме ние — казах — и го освобождаваме. Но вината не е наша! Без способностите на Гамелан как можехме да знаем, че Сарзанът е спуснал вълшебна пелена пред очите ни?
— Мислиш, че старият магьосник би се досетил? — попита Чола Ий.
— Естествено — казах. — Заклинанието на Сарзана може да е било силно и могъщо, но не би заблудило и за миг лорд Гамелан, ако не беше изгубил способностите си. Както спомена капитан Стрикер, самата аз усетих измамата, макар и със закъснение, при все че уменията ми са невръстни пред опита на магьосник като Сарзана. Така или иначе, това вече е минало. Измамиха ни чрез силна магия. Нищо срамно няма в това.
— И кофа пикня не давам дали е срамно, или не — изръмжа Чола Ий. — Мен ме интересува само едно — да стана богат и да умра стар. В момента обаче първото ми е последна грижа, защото шансовете брадата ми да побелее ще се изпарят яко дим, ако се разбере какво сме направили.
— Което ни връща към конианците, които спасихме.
— Което ни връща към конианците — съгласи се Чола Ий. — Преди те да се появят, можехме да блъфираме. Да се вмъкнем без много шум в някое пристанище, да ръснем някоя и друга хвалба какви важни клечки сме в Ориса, да измолим малко помощ от местните и да си плюем на петите, преди да са разбрали, че точно ние сме осрали работата със заклетия им враг. Ала този план — колкото и слаби места да имаше — отиде по дяволите в момента, в който ти спаси онези хора. Защото моряците хич не ги бива да пазят тайна. Много хора живеят на малко място. Конианците ще разберат и веднага щом пуснем котва в тяхно пристанище, слуховете ще плъзнат като горски пожар. И тогава здравата ще го закършим. От тяхна гледна точка сме си заслужили най-тежкото наказание.
— Може пък Сарзанът да се е удавил — казах с пълното съзнание колко безпочвена е тази надежда.
Чола Ий поклати глава.
— Гадняри като него не се давят. Дори морето би се погнусило. Не, сигурно в същия този миг той влиза в родното си пристанище, готов да насъска поддръжниците си.
— Е, все пак спасихме конианска принцеса — казах. — Това би трябвало да се брои за нещо!
— Да де, няма да ни избодат очите, след като ни съдерат кожата с камшици — каза Чола Ий. — Долу-горе за толкова ще ни послужи твоята прословута принцеса.
Потънах в мълчание. Отпивах от виното и ръчках мозъка си за някакъв изход.
— Лично аз виждам само един курс на действие — каза Чола Ий.
— И какъв е той?
Чола Ий сви рамене.
— Да ги хвърлим обратно в морето. Ще се удавят, което така или иначе щеше да стане, ако не се бяхме намесили. След което поемаме ни лук яли, ни лук мирисали към Кония и продължаваме по план. Никой нищо няма да заподозре, стига да си държим езика зад зъбите.
Поклатих глава и казах:
— Това няма да го направя.
Което хвърли Чола Ий в дива ярост.
— Кълна се, че лично ще ги издавя, ако на теб не ти стиска!
— Не воювам с цивилни — отсякох. — Тези хора не са ни направили нищо.
— Да, но ако ти не се беше намесила, така или иначе щяха да умрат — извика Чола Ий. Ръката му се премести към дръжката на меча. Скочих и изритах стола назад да не ми се пречка.
— Да, но се намесих. Точка по въпроса. Докато аз командвам тук, никой няма да ги закача.
Чола Ий изглеждаше готов да изтегли меча си и да си пробва късмета. Нямах нищо против. Уви, той отново успя да овладее гнева си. Чух скърцане на кожен портупей и погледнах през рамо. Едрата фигура на Полило буквално запълваше вратата. А зад нея надничаше Корайс. Явно спорът ни беше толкова разгорещен и шумен, че легатките бяха дотичали да проверят дали нямам нужда от помощ. Нямах. От друга страна обаче убийството на Чола Ий нямаше да реши проблема. Само щях да си навлека гнева на хората му.