— Помнете ми думата, че скоро пак ше ни карат да дълбаеме скалите — предрече той. — Винаги става така, когат’ има война. Тря’ва им още място да приберат сичките предатели. А за дъртия Олумп туй са добри времена. Щот’ покрай предателите затварят и семействата им. И тогаз дъртият Олумп им прави разни услуги, тъй, тъй, казва им кое как е, носи им разни мехлеми за раните. Имам си цена, естествено, ама ми е и един вид дълг към тез бедни нещастници, дето ги фърлят тука долу да им разтягат кокалите и да им дерат кожицата. — Тук „дъртият Олумп“ ни показа остатъците от прогнилите си зъби. Сигурно трябваше да мине за усмивка. — Последния път, докат’ Сарзанът управляваше, клиенти имах колкот’ душа иска. Ама оттогаз урожаят е слаб. Май дъртият Олумп е единственият конианец, дет’ има причина да благодари на вас, орисианците.
После изгледа пресметливо обиците ми.
— Та, когат’ ти дойде и не тебе времето, сестро — каза той, — мога да река некоя дума на сержанта, дето отговаря за дибата. Ко дадеш една от обичките, ша та уредя да ти прекъсне гръбнака при врата още при първото опъване. После нищо няма да усещаш.
Бях стояла сама в килията с дебели решетки цели четири дни, когато Олумп се дотътри по коридора. Пушливата факла, която носеше, беше първата светлина, която виждах за това време. Не ми бяха давали и храна, а вода можех да пия само от една ръждясала кофа, покрита с гнусни налепи. Килията беше от гол влажен камък с дупка в единия ъгъл, където да ходя по нужда. Така че Олумп беше радост за очите ми, откъдето и да го погледнеш.
Не отвърнах поглед от грозното му лице, което беше разтопено сякаш върху черепа. Облечен беше в мръсни дрипи, които при по-внимателен оглед разкриваха богаташкото си минало, а палците на краката му стърчаха от прогнилите ботуши на отдавна предал богу дух благородник. С изключение на оръжията ми бяха оставили всичко друго, което имах по себе си, когато ни задържаха, включително бижутата и широкия кожен колан, украсен със златни монети с образа на Маранония. Воднистите кървясали очи на Олумп се плъзнаха бавно към въпросния колан, като започнаха от обиците, минаха по гърдите ми, оттам прескочиха право на стъпалата, след което се задържаха върху голите ми бедра, препънаха се в подгъва на туниката ми, който препречваше по-нататъшната гледка, и накрая се спряха върху колана на кръста ми. Не възразих на огледа, дори се усмихнах, за да му внуша, че не представлявам заплаха.
Очите му се разшириха при вида на колана и Олумп бързо забрави по-нечестивите си мисли. Откъснах една монета от колана и я вдигнах високо, за да я види.
Той заоблизва устни и се приближи към решетката.
— Е, к’во може да направи дъртият Олумп за убавата дама?
Другата ми ръка се стрелна през решетките и го сграбчи за косата. Той изпищя от болка и аз забих лицето му в решетките. Оголих зъби и изръмжах:
— Ако дъртият Олумп иска да живее достатъчно дълго, за да си поеме още веднъж от смрадливия въздух тук, ще се държи прилично.
— Съжалявам, госпожо — изпъшка той. — Много съжалявам. Моля ви!
Пуснах го рязко и той едва не падна на пода. Изправи се, доколкото позволяваше осакатеният му от дибата гръбнак, и воднистите му кървясали очи ме стрелнаха злобно от грозното лице. Преди да е казал нещо, аз метнах монетата през решетките. Той я хвана във въздуха със сръчността на пазарен джебчия. Гневът му се превърна в интерес.
— Сега привлякох ли най-после вниманието ти? — попитах.
— О, да, и още как, госпожо — отвърна той.
— Капитан — поправих го аз. — Капитан Антеро, ако обичаш.
— Нека е капитан Антеро тогава. Може и генерал, ко кажете. За таквиз кат’ мен туй е без значение.
— Като за начало — казах аз, — тези покои не ми допадат особено.
Олумп кимна насърчително.
— Може намерим по-добри, гос… тоест, капитане.
— Освен това сама ми е скучно — продължих. — Имам един приятел. Сляп старец. Казва се Гамелан.
Олумп продължаваше да кима енергично.
— Знам де го държат, знам…
— Ами хващай се на работа тогава — казах. — Искам килия, която да е достатъчно голяма за двама ни, също и одеяла, много одеяла. И храна, разбира се. И…
— Дъртият Олумп знае к’во й тря’ва на капитанката — прекъсна ме той и вдигна монетата. — И не се кахърете, че ша ви измамя. С туй може много да се купи. Кога требе още, ше ви кажа. — И отново спря поглед на колана ми. — От т’ва, дет’ са чува, на вас орисианците не ви остава много. Тъй че коланът ша ви стигне за сичко — каза и си тръгна.