Не знам колко време мина, преди да дойдат стражите. Невъзможно беше да се държи сметка за часовете, още по-малко за дните в онази смрадлива тъмнина. Новата килия беше като царски покои в сравнение със старата. Беше сравнително просторна, не толкова влажна и имаше два каменни нара. На наровете имаше мухлясали сламеници и — слава на боговете — голям куп плесенясали одеяла с поносимо количество бълхи в тях. Не стига това, а имаше и дърва за огрев — на тавана беше издълбана дупка за отвеждане на дима, от която не влизаха твърде много плъхове, — както и материал за изработка на факли.
Заела се бях да опуша бълхите в одеялата, когато доведоха Гамелан. Косата му висеше безжизнено, лицето му беше посивяло, но крачеше подскокливо, което ме успокои в голяма степен за здравето му.
— Заповядай в новия си дом, магьоснико — казах аз. — Ела да се сгрееш на огъня.
Гамелан си отдъхна с облекчение.
— Слава на боговете, че си ти, Рейли — каза той. — Мислех, че ме водят при дибата или за нещо още по-лошо.
После се приближи внимателно към огъня — би се засегнал, ако му предложа помощта си — и се настани на пода. Подуши къкрещата яхния, която ни беше осигурил Олумп.
— Това дето го подушвам, месо ли е? Истинско месо?
— Плъшешко — казах и му сипах черпак от яденето, като загребах и хубаво тлъсто бутче.
— Май ще се наложа да свикна с плъшешко — каза той и сръбна от редкия бульон. — Не е лошо всъщност. — Бутчето се спря на устните му. Гамелан го хвана за кокалчето и го захапа с апетит.
— Тепърва има да се гощаваме — казах. — Случайно познавам ханджията.
Тръснах за последно одеялото и го метнах на кльощавите му рамене. Той го придърпа около себе си и усмивка на искрено наслаждение грейна през мръсната му брада.
— Не мога да повярвам, че пак ми е топло. Мисълта, че ще умра, не ме плаши особено. Колкото до изтезанията — твърде съм стар, за да ги понеса дълго. Виж, мисълта, че ще легна в гроба умрял от глад и премръзнал до мозъка на костите, никак не ми се нравеше.
— Стига си приказвал за умирачка, магьоснико — казах. — Сега гледай да си хапнеш до насита и да си стоплиш кокалите. Защото ми трябва мъдростта ти, за да се махнем оттук, приятелю.
— Не мисля, че бягството е по възможностите ни, Рейли — отвърна той. — Натикаха ни толкова дълбоко в недрата на тоя зандан, че половината тръби в света няма да ни стигнат, за да доведем дотук лъчите на слънцето. А и магията няма да свърши работа. Конианските магьосници са натрупали толкова пластове от заклинания връз това място, че дори великият Дженъс Грейклок би се затруднил да измагьоса цирей върху кожата на болен от шарка.
Не тръгнах да споря с него. Установила бях наличието на щита още при първото си заклинание, след като ни хвърлиха в тази конианска дупка.
— Въпреки това трябва да има начин — казах. — Няма да се предам току-така. Брат ми избяга от по-страшен затвор, където го държаха не кои да е, а ликантийските властелини. Освен това имам дълг към гвардейките си. Аз ги въвлякох в тази каша и аз трябва да ги измъкна от нея.
Точно тогава започна пеенето. Нечий забележително сладък глас изпълни коридорите на затвора с жална балада за трагична любов — за млада жена, която загинала, и любимият й се самоубил, за да се съберат отново като духове.
Тъкмо щях да изразя възхищението си от прочувствената песен, когато някой друг ме изпревари, макар коментарът да не беше така благосклонен:
— Затваряй си плювалника, Ажмер!
Смаях се от грубото отношение към певеца. Гамелан също вдигна озадачено вежди. Песента обаче си продължи, сякаш нищо не беше станало.
— Не се прави на глух, Ажмер! — извиси глас друг недоволен критик. — Кълна се, че ще ти откъсна главата, ако не млъкнеш.
Ажмер не им обърна никакво внимание. Довърши песента и подхвана друга — ода за дърво, което расло сам-самичко на речен бряг в продължение на хиляда години. Някога дървото било млада девойка, толкова красива, че някакъв бог се влюбил в нея и увлечен в ухажването си пренебрегнал авансите на богиня, която му била хвърлила око. Богинята била обзета от такава силна ревност, че превърнала девойката в дърво.
Скоро коридорът закънтя от гневни заплахи, но Ажмер продължи да пее все така сладкогласно.
— Ама че варвари — казах на Гамелан.
— Същото си мислех и аз — каза той. — Но свят широк — хора всякакви.