Мина много време. Втора монета се пресели в джобовете на Олумп. Двамата с Гамелан си блъскахме упорито главите, но не можехме да измислим нищо свястно. Междувременно Ажмер продължи да пее, като млъкваше само за да яде и да спи. И всичките му песни бяха все на тази тематика — за изгубената любов. Гласът му събуждаше сладко-горчиви спомени за собствените ми преживявания от подобен характер — за Трис, която ме заряза заради друга жена; за Отара, чиято гибел още не бях прежалила и никога нямаше да преживея напълно; и — най-влудяващото от всичко — за принцеса Зиа, която така и не бях вкарала в леглото си поради липса на време, но споменът за която ме преследваше жестоко в мрачното еднообразие на затвора.
Постепенно намразих Ажмер също като другите затворници. За да минава времето и за да запазим здравия си разум, с Гамелан започнахме да оценяваме по скала псувните и ругатните, които певецът отнасяше. „Ще ти изтръгна сърцето, ако не спреш“, надаваше вой някой от затворниците и двамата с Гамелан веднага обругавахме заканата като слаба и лишена от въображение. Засега най-висока оценка получи друг тип, който изкрещя вбесено: „Ще докарам пъпчива курва да ти се изпикае в супата!“. Автора й възнаградихме с купа плъшешка яхния. С това долу-горе се изчерпваха забавленията ни.
От Олумп разбрахме, че останалите се справят що-годе добре предвид обстоятелствата. Моите гвардейки ги държаха недалеч от нас и явно имаха достатъчно ценности по себе си, за да облекчат донякъде съществуването си. Пак по Олумп заръчах на Корайс и Полило да поддържат доколкото е възможно формата на жените с упражнения, като добавих и няколко насърчителни лъжи, за да им повдигна духа. Чола Ий и неговите пирати също се справяха приемливо — в края на краищата всички те имаха къде по-голям, къде по-малък опит в затворническия живот.
Времето си минаваше, а планът ни за бягство все така си оставаше само добро пожелание. Колкото повече напредваше проучването ни, толкова по-ясно ставаше, че шансовете ни са минимални. Имахме и още една тема за размисъл, а именно как са разбрали конианците за ролята ни в бягството на Сарзана.
— Колкото повече мисля — каза Гамелан един ден, — толкова по-вероятно ми се струва самият той да ни е изпял. Освен него само членовете на нашата експедиция знаеха какво е станало, а никой от тях нито беше виждал, нито беше чувал конианците, преди корабите им да ни изненадат.
— Но в това няма смисъл — възразих аз. — Какво би спечелил, като ни издаде? За него би било по-изгодно враговете му да си мислят, че е успял да избяга със собствени сили, понеже е станал адски могъщ и така нататък. Така щяха да се изплашат много повече, когато се появи изневиделица в Севените.
— Така е — каза Гамелан. — Само глупак не би съзрял подобно преимущество. А Сарзанът, както разбрахме на свой гръб, не е глупак. Въпреки това… просто не виждам друг начин. И ако подозренията ми са основателни, значи Сарзанът — или някой от приближените му — смята, че нашата гибел е по-важна от всяко предимство, което би могъл да извлече за себе си, като запази помощта ни в тайна.
Логиката на магьосника беше безупречна, но колкото и да си напъвах мозъка, не виждах какво би могъл да спечели Сарзанът от подобно поведение.
Монотонните дни в затвора се влачеха бавно и агонизиращо като песните на Ажмер. Събуждахме се всяка сутрин — сутрин по субективните ни сметки, защото нямаше слънце, което да я бележи — от трополенето на Олумп, който ни носеше хранителните продукти за деня. По необходимост ястията ни най-често представляваха един или друг вид яхния. Доставките на Олумп включваха шепа засъхнали зеленчуци, по няколко неодрани мъртви плъха, а понякога и парче месо с неустановим произход, но задължително с превес на тлъстината. Ако имаше ориз или боб, ги изчиствах от камъчетата, преди да ги сложа в тенджерата. Евентуалните корички, останали от порцията хляб, също отиваха в бъркоча. След това одирах плъховете, като внимавах всичката кръв да попадне в тенджерата, изстъргвах максимално кожите и слагах всичко да къкри на огъня.
Когато старите факли догаряха, си правехме нови, като остатъците от старите начупвахме за подпалки, сгрявахме вода на огъня и се поизмивахме доколкото е възможно. Аз се упражнявах редовно, правех лицеви опори, коремни преси и така нататък, сражавах се със сянката си върху стената на килията. Тичах на място с часове и се набирах на решетките, докато мускулите ми не запищяваха от умора. По този начин, вместо да отслабна, ставах все по-силна с всеки ден.