Но въпреки умората от физическите упражнения, сънят идваше трудно. Всеки път, когато бях на крачка да потъна в дълбок сън, някаква сила ме засмукваше надолу, така неумолимо, че ме обземаше абсолютната увереност за надвиснала беда, беда, която ще ме унищожи, ако се предам на съня. Дремех на пресекулки — нещо, което всеки войник владее до съвършенство — и по този начин успявах да си почина достатъчно. Веднъж седмично опушвахме одеялата, сламениците и дрехите си, за да се отървем от бълхите и въшките, успели да се настанят междувременно в тях.
Усамотението в общата ни килия беше невъзможно, но с Гамелан се справяхме що-годе, като всеки потъваше съзнателно в собствените си мисли, докато другият се занимаваше с физиологичните си нужди.
Гамелан беше толкова приятен събеседник, че приятелството ни се скрепи още повече. Той ми стана едновременно баща, брат и приятел. С него споделях най-личните си мисли и страхове, разказвах му откровено за слабостите и провалите си, а той неизменно откриваше по нещо добро или полезно в грешките ми. Една вечер му разказах за Отара, за смъртта й и как връзките ми с жени след нея неизменно са стигали до преждевременен провал. Дори и аз си давах сметка, че точно това е истинската причина за неприятностите ми с Трис. Разказах му колко отчаяно искаше тя да си осиновим дете и как аз се противопоставях, без да съм докрай наясно с причината. Гамелан каза, че според него съм се страхувала от качествено новото естество на връзката между двете ни, което би се породило от появата на дете, защото несъзнателно съм го възприемала като предателство спрямо Отара. Думите му ме разплакаха, защото разбирах, че е прав, а той ме прегърна и ме утеши все едно ми беше баща.
— Мисля, че Отара ти е била колкото любима, толкова и майка, Рейли — каза ми. — И скръбта ти по нея е оплетена в сложен възел с чувствата към майка ти, която си обичала повече от всички.
Споделих му и за усещането си, че понякога мама идва при мен, както през онзи далечен ден в градината — толкова далечен, сякаш бяха минали години, — когато Оумъри запя, а аз усетих аромата на парфюма й — любимото й сандалово дърво — и как й обърнах гръб и отказах да призная присъствието й.
— Нека ти кажа какво мисля аз, Рейли — отвърна Гамелан. — Помниш ли, че ми разказа за онзи свой сън, в който си убила братовчед си? — Кимнах и избърсах очите си. — Не е било сън, мила моя. И ти го знаеш, иначе нямаше да те преследва и досега. Когато ми го разказа, си помислих, че си наследила магьосническата дарба от майка си. Както я е наследил Халаб, а също и Амалрик, макар и в много по-малък мащаб. Но на теб се е паднала най-великата способност, защото е предадена пряко от майка на дъщеря.
— Да не твърдиш, че мама е била вещица?
— Да.
— Но как е възможно? Тя никога не е практикувала магия, дори не се впечатляваше особено от заклинатели и други подобни.
— Мисля, че съзнателно се е отказала от дарбата си — каза Гамелан. — От любов към баща ти.
Замислих се за жертвата, която е трябвало да направи самият Гамелан в името на магията, за горчивината, с която го изпълваше това до ден-днешен, и съзрях логиката в думите му. А после си спомних легендата за девойката от малкото селце, където беше родена майка ми, девойката, на която ме беше кръстила. Разказах я на Гамелан.
Той дълго мисли, после каза:
— Не е легенда, Рейли. Случило се е наистина.
Изведнъж започнах да разбирам.
— Значи онази Рейли от историята е била…
— Твоя родственица по права линия — довърши вместо мен Гамелан. — Сега разбирам защо самият аз те притисках така. Явно още при първата ни среща съм усетил, че предстои тежък дълг, който само ти си в състояние да изпълниш.
Ще призная, писарю, че след тези думи на Гамелан отново се разплаках.
— Мама винаги казваше, че Рейли означава надежда — промълвих през сълзи.
— Да, приятелко моя — каза старият жрец. — Ти си нашата надежда. Нашата единствена надежда.
Надеждата обаче се оказа дефицитна стока през многото последвали дни. Войната със Сарзана вървеше зле за Съвета на чистите. Всичките им усилия да спрат грабежите и опустошенията, които той сееше из владенията им, бяха напразни и единствен Олумп изглеждаше доволен от провалите на генералите и адмиралите, които губеха битка след битка. Онези, които оцеляваха след пораженията, идваха да ни правят компания в занданите и кесията на Олумп ставаше все по-тлъста в резултат на дребните услуги, които можеше да им предложи.