От тях научихме за жестокостите на Сарзана. Нарочел ли някой остров, го обсаждал отдалеч с корабите си, стоварвал отгоре му предизвикани с магия бури, пращал орди демони, които вилнеели безобразно, и когато населението на острова преклоняло глава пред неизбежното, стоварвал силите си на сушата и потичали реки от кръв, започвали убийства, изнасилвания и палежи. И колкото повече напредвал към столицата, толкова повече нараствала силата му, сякаш всички души, които погубвал, се вливали като гориво в унищожителните пожари на ненаситната му злост. Конианските магьосници изглеждали също толкова безсилни срещу него, колкото и военните сили. Един от хвърлените в затвора генерали разказа, че поражението му дошло след като шестима от най-могъщите магьосници в страната се опитали с общи усилия да вдигнат щит, който да предпази настъпващата му армия.
— Работиха дни над заклинанието — каза той — и когато приключиха, заявиха, че никоя сила на света не може да пробие щита. Аз лично поведох атаката по фланга. В началото всичко вървеше добре. Те ни нападнаха, ние ги отблъснахме и дори настъпихме. Видях Сарзана — яхнал огромен черен жребец — да насочва войските си от възвишението, към което настъпвахме. Пратих заповед до стрелците да засипят възвишението със стрели, с идеята, че дори да не го убият, поне ще го прогонят оттам. Но стрелите още не бяха стигнали най-високата си точка, когато небето потъмня от черен вятър и вместо да засипят Сарзана, стрелите се обърнаха към самите нас. А стрелците, вместо да преустановят стрелбата, направиха точно обратното, сякаш обладани от демони — изстрелваха залп след залп, и всяка стрела биваше отблъсната. Но макар и отблъсната, всяка улучваше… собствените ми войници право в гърдите.
Битката се изродила в хаос — войските на генерала се обърнали и си плюли на петите. И докато тичали да спасят живота си, от самата земя изскочили върколаци, които срязвали коленните им сухожилия в гръб, докато бойното поле не почерняло от повалени мъже.
— Самият аз оцелях само защото стрела порази коня ми и той ме затисна под себе си, преди да умре — каза генералът. — Цялата нощ лежах затиснат под него.
Генералът — краката му бяха натрошени — разказа през сълзи как върколаците се върнали да пируват с повалените войници. Затиснат под трупа на коня си, той цяла нощ слушал писъците на своите хора.
— Неколцина от най-смелите ми офицери се върнаха да ме спасят — каза генералът. — По-добре да ми бяха прерязали гърлото още там.
Генералът доказа, че е смел мъж. Когато дойдоха да го отведат, тръгна безропотно — дори изглеждаше доволен. Чувахме как мъчителите се трудят върху него. Случваше се да извика от болка, но нито веднъж не помоли за милост.
Няколко дни след това Олумп донесе вест за още по-голямо нещастие.
— Ша ми тря’ва още една монета, капитане, по-рано от обичайното — каза той, докато ми подаваше през решетките дневния ни порцион. — Нещата отвън ного поскъпнаха, тъй да знаеш.
Отвърнах нещо саркастично по повод алчните фермери и търговци, които извличат печалба от нещастието на хората.
— О, то т’ва си е така от самото начало — каза бодро той. — Както аз го виждам, те даже пра’ят услуга на хората, тъй де. Че то иначе сичко ша изчезне от бакалиите, ко не бяха дигнали цените до небето. Но когат’ сичко е ного скъпо, за онез дет могат да платят винаги ша има стока. То си е почти дълг, ко го погледнеш от пра’илната страна. И не е чак толкоз зле, право да ти кажа. То бедните са свикнали на глад, тъй че к’во им е? Па тез дет’ са скътали парици, сега ги дават на таквиз кат’ мен, дет’ си нямат, ко разбираш к’во ти казва дъртият Олумп.
Взех да се ядосвам, но Олумп си беше такъв безочлив негодни, че просто нямаше смисъл да си хабя гнева. Така че просто му метнах поредната монета и попитах:
— Това значи ли, че нещата са се влошили още повече?
— Ми да — каза Олумп. — Хората приказват, че преди седмица почнал да духа горещ вятър. Ден и нощ духал, тъй казват. И толкоз бил горещ, че изсмукал сичките сокове от зърното и другите посеви. И още духа. Дори старците викат, че нивгаж не са виждали таквоз нещо. Тука не го усещаме, щот’ сме ного надълбоко.
Кимнах и несъзнателно придърпах одеялото върху раменете си. В занданите на Кония винаги беше зима.
— Ма не е само вятърът — продължи той. — Ората зели да са разболяват. Ного да са разболяват де. Нек’ва чума сигур. Викат, че скоро ша има толкоз умрели, та нема да има достатъчно живи да ги погребват.
— Сарзанът! — процеди през зъби Гамелан.