— Тъй приказват сички — изкиска се Олумп. — Голяма работа е той с тез заклинания. Удря Изолда със сичко, дет’ го има!
— За теб май няма никакво значение кой ще спечели, а? — казах аз.
Олумп се изкиска още по-силно.
— Рекох ти го и преди — каза той. — Туй са добри времена за дъртия Олумп. Ма не толкоз, колкот’ кога Сарзанът седеше отгоре. Пак тогаз разшириха за последно зандана. Нема да ти кажа, че съжалявам, дет’ печели, щот’ ша е лъжа. — Прибра монетата в кесията си, разтръска я доволно, после тръгна да си върши мръсния занаят.
— Нищо чудно, че още не са дошли за нас — казах аз. — Толкова са заети, че нямат време за дребни отмъщения.
Гамелан не каза нищо. Погледнах го и видях, че челото му се е сбръчкало в дълбок размисъл. Пръстите му шареха разсеяно из брадата.
— Не е възможно — чух го да си мърмори под нос.
— Кое не е възможно?
Той изръмжа раздразнено и аз го оставих сам с мислите му. Не си проговорихме целия ден. Същата вечер, докато се приготвях за лягане, той още седеше на ръба на сламеника си и ровичкаше из брадата си. Понечих да го попитам какво го терзае, но се отказах.
Едва затворила очи, потънах в сън. Този път го нямаше предупредителното усещане за заплаха. Имах чувството, че падам с шеметна скорост от планински връх. Исках да се разпищя, да седна в леглото и да разкъсам хватката на съня, но не можех. Чух глас да ме вика по име. Беше дълбок, дрезгав и зъл. Стори ми се, че и преди съм чувала този глас, но не се сещах чий е. Каменистата земя се приближаваше шеметно към мен, но точно преди да си изпотроша кокалите изведнъж задуха горещ вятър, който ме издигна нагоре и се понесох през ясно, безоблачно небе.
Летях така дълго. Безкрайно, лишено от живот море се плискаше под мен. А после в далечината зърнах остров. Пламъци и дим се издигаха над него и видях пламтящи села, видях и орди войници, които се забавляваха безмилостно с обитателите им. Мъжете и младежите биваха убивани на място, някои с копие в гърдите, други — насечени на парчета. Жените и девойките бяха подложени на всякакви низости. Дълга колона конски каруци се спускаше по път откъм билото на високо възвишение.
Пожелах си да литна натам и само след миг вече кръжах над хълма. Точно под мен се издигаше великолепен храм с голям позлатен купол и просторни градини. В градините имаше статуи, вероятно на почитани от местните хора божества. Натоварени с плячка войници излизаха от храма. Други насилваха по най-отвратителни начини жриците. А после на ниска могилка в края на градината видях Сарзана, яхнал черен боен кон. Смееше се и насърчаваше мародерите. Войниците се нахвърлиха върху статуите, събаряха ги и изтръгваха декорациите от ценни метали. После довлякоха жриците, захвърлиха ги върху падналите идоли и ги изнасилиха за пореден път. А когато приключиха с това, ги убиха. Потресът ми беше толкова голям, че в сърцето ми не оставаше място за гняв, нито за ужас дори.
Сарзанът вдигна глава и погледна право към мен. Изсмя се и смехът му прогърмя, като да беше излязъл от гърлото на гигант. А после чух още един, ответен смях. Смях, който ме удари като гръмотевица. Идваше отгоре и аз извих врат да видя източника му. Плътен черен облак загрозяваше небето. После облакът сякаш кипна отвътре и шибна въздуха с грозд от светкавици. Смехът се изливаше от грозна дупка като паст на чудовище. Облакът придоби постепенно формата на лице — огнени очи, гърбав нос и пожълтели зъби. Властелинът!
Той ме видя и просъска:
— Това е Антеро. Гадният пор!
Сви устни като фуния и засмука въздух. Извиках уплашено, когато струята ме повлече нагоре, право към раззинатата паст.
Кошмарът се пръсна и подскочих в леглото си. Пот се лееше от мен, чувствах се слаба и разтърсена до мозъка на костите. Погледнах към Гамелан и видях, че спи. Надигнах се, запалих нова факла, защото старата догаряше, довлякох се до ведрото с водата и търках лицето си, докато не се зачерви. Накрая приседнах на ръба на сламеника и зачаках утрото.
Сякаш минаха часове, преди тракането на кофите с храната да оповести появата на Олумп. Беше започнал нов ден. Гамелан изпъшка и се събуди.
— Ей ги твойте, капитане — каза Олумп и бутна кофите през отвора за храната.
Обикновено Олумп не пропускаше да ме подразни с бодрото си настроение и гадни шегички. Днес обаче беше мрачен и мълчалив.
— Какво има, Олумп? — попитах го. — Да не си болен?
Той поклати глава.
— Добре съм си аз. Но по-добре да не говорим. Днес е лош ден.