— В поразен от чума град? — казах. — Какво толкова е станало, че днешният ден да е по-лош от предишните?
Олумп помълча, после се огледа предпазливо. Чак тогава се приближи до решетките.
— Станало е нещо ужасно — каза той. — Тоз път Сарзанът е отишъл твърде далеч. Вчера е поругал храма в Чалсидис. Осквернил го бил, тъй викат. Войниците му оплячкосали сичко, а отгоре на това изнасилили жриците.
Зяпнах сащисано и продължих да го зяпам, докато той описваше стореното от Сарзана в Чалсидис. Същото, което бях видяла насън. А щом дори Олумп беше ужасен от онова, което по някакъв начин бях видяла с очите си, значи Сарзанът наистина беше полудял. Или нещо още по-лошо.
Когато Олумп си тръгна, разказах на Гамелан за съня си.
Лицето на магьосника потъмня.
— Сарзанът, когото познавахме, не би направил такова нещо — каза той. — Не би осквернил собствените си богове. Би бил наясно, че колкото и велика победа да спечели, бившите му поданици никога няма да му простят такова богохулство. — Огънят изпука и аз подскочих стреснато. — Точно от това се страхувах, Рейли — продължи старият магьосник. — По някакъв начин властелинът се е завърнал. Сключил е сделка със Сарзана и очевидно го контролира.
Вече не ставаше въпрос само за нас. Сега, когато властелинът беше на свобода, самата Ориса беше застрашена.
— Призракът му ни е последвал от рифовете — каза Гамелан. — Търсел е пътека, по която да се завърне, и я е открил в лицето на Сарзана. Само че сега сме изправени не пред смъртен магьосник, а пред полубог, чиято сила расте главоломно, подхранена от пролятата кръв.
Когато тръгнахме по следите на властелина, знаехме, че работи по могъщо заклинание, чиято цел е да унищожи Ориса. Не ми се мислеше колко близо е до осъществяването й сега, с новопридобитите си способности.
— Трябва да го спрем — каза Гамелан.
— Че трябва, трябва, магьоснико — отвърнах. — Само че с какво бягството ни става по-лесно сега, отколкото беше преди?
— Сега знаем кой е истинският ни враг — каза Гамелан. — И ако боговете са на наша страна, това може да се окаже достатъчно.
След което ми изложи плана си. Четири монети от колана ми приведоха в действие първата му част.
Два дни по-късно войниците дойдоха да ме отведат. Оковаха ме с тежки вериги и ме поведоха по лъкатушните коридори на зандана, нагоре и все нагоре, докато студът изчезна, заменен от душна горещина. Чувах вятъра вън, който виеше като армия изтерзани духове. Подушвах силната миризма на оцет и сяра от огньовете, с които хората се надяваха да надвият заразата, а когато минахме покрай стаята на пазачите, зърнах прошарената слънчева светлина през зарешетените прозорци. Спряхме пред голяма метална врата в тежка дървена каса. Един от войниците потропа.
— Влезте — чух познат глас от другата страна.
Влязохме. Войниците се поклониха ниско пред закачулената жена вътре.
— Свалете оковите. — Войниците побързаха да изпълнят нареждането. После още една команда: — Оставете ни.
Войниците излязоха и затвориха тежката врата. Чух изстъргването на голямо резе. Жената свали качулката си и по раменете й се разсипа дълга черна коса. Беше принцеса Зиа, така болезнено красива след дългите дни в грозния зандан, че с мъка останах в съзнание. Заля ме уханието на хладен парфюм, когато тя се втурна да ме прихване.
— Бедният ми капитан — каза тя и гласът й ми се стори толкова сладък, че сърцето ми се качи в гърлото.
Заведе ме при една скамейка и ми помогна да седна. После тикна в ръцете ми сребърна манерка и надуших аромата на силно вино. Пих до насита и огън разцъфна във вените ми.
Погледнах я и времето спря. Сякаш внезапно се бях озовала в свят, където съществувахме само двете, аз и Зиа. Всички предразсъдъци, цялата предпазливост, диктувана от здравия разум, изчезнаха яко дим, докато се взирах в това изящно лице, в нежната като прясно издоено мляко кожа, в устните — червени и узрели за целувка. И я целунах.
Сякаш засуках живот през тези устни, езикът й танцуваше сладък в устата ми. Гърдите й се сплескаха в моите, усещах с бедрото си набъбналия плод на пола й. Отделихме устни, колкото да си поемем дъх, и двете настръхнали от страст.
— Мислех, че повече няма да те видя — прошепнах със задавен от хлипове глас.
— О, Рейли — каза Зиа, по страните й се стичаха сълзи. — Поболях се по теб. Само за теб мислех, сънувах те всяка нощ. Имам чувството, че винаги съм те познавала.