— И с мен е така, принцесо — казах аз.
Прегърнахме се отново. Тя полегна на широката твърда скамейка и аз се наместих до нея. Ръцете ме сърбяха за нежната й плът и аз повдигнах робата й, разкривайки белите й крака. Тя повдигна хълбоци и ми помогна да вдигна полите на дрехата до кръста й. Устните на пола й бяха гладки и нежни, сладко-розовата пъпка надничаше между тях. Когато сведох устни към тях, Зиа извика името ми.
И така с принцеса Зиа станахме любовници в онзи мрачен затвор, където вирееше само мъх и нощни спори. Скамейката стана венчалното ни ложе, а сивата каменна стая — убежище на първата ни страст. И нищо нито преди, нито след това, не можеше да се мери с преживяваното сега. Усещах я странно позната — комбинация от Отара, Трис и другите ми любовници, а в същото време нова, вълнуващо непозната и свежа. Излях в целувки всичките си копнежи и тя ми отвърна със същото. Когато страстта ни утихна задоволена, продължихме да се прегръщаме и да си шепнем глупотевини като слънчасали девойчета. И в известен смисъл бяхме точно такива. От непознати станахме любовници толкова бързо, че само богинята на слънцето можеше да ни разбере. Зад вратата издрънча метална ризница на раздвижил се войник и ние се разделихме неохотно.
— Трябва да тръгвам, любов моя — каза Зиа. — Кажи какво мога да направя за теб. Искам да ти помогна и ще впрегна всичките си връзки за тази цел.
— Искам да се явя пред Съвета на чистите — казах аз.
Зиа пребледня.
— Това е извън възможностите ми — каза и се разплака отново. — Така се надявах, че имаш план, за който да ти помогна. Но това, за което ме молиш, е невъзможно. Кой би се вслушал в момиче като мен?
— Повече хора, отколкото си мислиш — отвърнах. — Понеже сме момичета, от малки ни втълпяват, че нямаме никаква власт и влияние, затова никога не ни хрумва да изпробваме силите си. Ще се изненадаш какво може да постигне женската ти сила, ако я използваш целенасочено и с решимост.
— Но защо съветниците ще…
— Защото мога да им помогна — прекъснах я аз. — Мога да сложа край на чумата.
Очите на Зиа се разшириха. Но вместо да задава излишни въпроси, тя ми кимна да продължа.
Разказах й за властелина и за нашата мисия, която погрешно бяхме смятали за приключена. Казах й каква голяма опасност е той за моя и нейния народ и какво трябва да направя, за да го спра.
— Наистина ли мислиш, че ще успееш там, където нашите магьосници се провалиха? — попита тя.
— Да. И не защото подценявам способностите им. А защото между мен и властелина съществува връзка. Връзка, която се основава на омразата, вярно, но понякога омразата е по-силна спойка и от любовта.
На вратата се потропа. Време беше Зиа да си върви.
— Ще говориш ли с баща си за молбата ми? — попитах.
— Веднага щом се прибера у дома — обеща тя.
Целунахме се отново, после побързахме да се разделим, преди страстта да ни е победила. Тя извика на войниците, резето изстърга и вратата се отвори. Зиа придърпа качулката пред лицето си, стрелна с поглед войниците, които ме оковаваха отново, и избяга.
Не знам какво е казала Зиа на баща си, но думите й трябва да са били могъщи като заклинание на магьосник, защото само няколко дни след срещата ни се изправих пред деветима строги мъже.
Пазителите на общественото добруване бяха шарена смесица от благородници. Двама бяха толкова стари, че точеха лиги; четирима имаха общо по-малко коса по главите, отколкото се полага на един нормален скалп; а останалите трима — сред които и лорд Канара, бащата на Зиа — вече тропаха на последните порти между средната възраст и старостта. Ако бях млад кониански войник, групичката им едва ли би ме вдъхновила за саможертва. Дори разлигавените старчоци обаче бяха запазили достатъчно от едновремешното си високомерие, за да смразят с презрението си всеки обикновен човек, изправил се пред тях. Обзе ме отчаяние, когато плъзнах поглед по лицата им в търсене на евентуален съюзник и не открих нито един — дори в лицето на лорд Канара. Той може и да беше настоял за изслушването ми, колкото да угоди на дъщеря си, но изглежда не смяташе, че ми дължи каквото и да било друго. В погледа на всеки от деветимата съзрях засада. Затова постъпих по войнишки — атакувах.
— Ваши благородия — започнах аз, — докато ме водеха от затвора към тази зала, се чудех как да облека в красиви думи предложението си. Канех се да хвърля в краката ви своя живот — и живота на храбрите си спътници — и да моля за милост. Да ви кажа, че сме мирни странници, озовали се във вашето море по прищявка на съдбата. И пак съдбата направи така, че да ви навредим несъзнателно. Ала всичките ми думи изчезнаха безследно, когато видях ужаса по улиците на великия ви някога град. Улици, пълни с труповете на ваши поданици. Пазарът — затворен и празен. Вратите и прозорците на къщите — здраво залостени с надежда да спрат чумата, която броди по улиците и площадите. Дърветата в парковете — изсъхнали от горещия вятър на Сарзана. Градът, който видях, ваши благородия, е град на ръба на поражението. И ако не удовлетворите молбата ми, боя се, че много скоро ще паднем в ръцете на общия ни враг.