Нямахме друга видима публика, освен шепата изнервени пазачи, които ни чакаха в малката градина, заделена за експеримента ни. В центъра й имаше езеро. Около него — в четирите ъгъла на мислен квадрат — бяха стъкнати клади от клоните на редки дървета. Щом влязохме в градината, по калдъръмената пътека изтрополи фургон. Коларят беше уплашен почти до смърт и шибаше бясно конете. А после дръпна поводите толкова рязко, че фургонът едва не се преобърна. Мъжът скочи на земята, сряза каишите на впряга, хвърли последен ужасен поглед на товара и забърза да отведе конете.
Самата аз тръпнех при мисълта какво ме очаква, но после се стегнах вътрешно и издърпах първия труп. Труп на дете, покрит с гнойни циреи. Другите три трупа във фургона бяха на близките му — на майката, бащата и сестричката. Намазала бях тялото си със сребърното мазило, което според Гамелан щяло да ме предпази от заразата, но този факт не успокои особено страховете ми, когато взех на ръце телцето на малкото момченце, занесох го при една от кладите и го положих отгоре й. После направих същото с другите три трупа.
Гамелан мълчеше, обзет от силен гняв, че не е в състояние да ми помогне. Облякох труповете с разкошни дрехи, после напоих обилно кладите с магическо масло. Цареше пълна тишина, ако не броим вятъра, но усещах как стотици очи ме следят от прозорците на двореца. Когато приключих с труповете, отидох при Гамелан и той ми подаде абаносовата кутия със сърцето на убития от мен властелин, брата на онзи, срещу когото се изправяхме в момента.
— Бъди много внимателна, Рейли — прошепна ми. — Прави и изричай само онова, на което те научих. Иначе…
Не беше нужно да продължава. Вече ме беше предупредил, че при провал конианските инквизитори ще бъдат лишени от удоволствието да ме измъчват, защото властелинът ще е похапнал предварително с душата ми.
Отидох при езерцето и сложих кутията в една детска платноходка. Вдигнах капака и слънцето огря скъпоценния камък-талисман, в който се беше превърнало сърцето на първия властелин. До него сложих огненото мънисто, което бяхме приготвили, изрекох заклинанието, което му вдъхваше живот, после пуснах лодката във водата и я тласнах лекичко напред.
Прошепнах:
Въпреки вятъра, който браздеше водната повърхност, малката лодка заплува леко по курса си — платната й се местеха, сякаш командвани от опитен екипаж. И така, докато не стигна средата на езерото. Там спря, а черното сърце в кутията засвети в огненочервено. Не можех да отместя поглед от него, бях като хипнотизирана.
Гамелан изсъска зад мен:
— Побързай, Рейли!
Скочих на крака, вдигнах ръце и извиках:
— Събуди се! Събуди се!
Екна гръм и от лодката изригна пламък. Нов гръм и аз отскочих назад, защото цялото езеро лумна в пламъци.
— Сега, Рейли! — извика Гамелан. — Не се колебай!
Огънят ставаше все по-жежък, но здравият разум и естествените инстинкти бяха товар, от който трябваше да се освободя. Пристъпих напред, обля ме нетърпима горещина, но аз въпреки всичко продължих до самия ръб на пламтящото езеро. Протегнах единия си бос крак към огъня, но кожата не се сгърчи, нито почерня от пламъците. Преглътнах и стъпих върху горящата огнена повърхност. Усещах силна топлина, но не и болка, докато крачех по твърдата повърхност към лодката в центъра. Взех я и я вдигнах високо над главата си. Пламъците се извиваха около мен. И тогава изрекох заклинанието, а гласът ми прогърмя през вятъра и удари небето:
Извадих грейналото сърце, сложих го в дланта си и духнах връз него право в платната на лодката.